— Дявол да го вземе! — прошепна Ева.
флориан
Спрях и изядох малко сняг, за да утоля жаждата си. Извадих бележника си и разгледах картата, която бях начертал предварително, за да се ориентирам. Сигурно вече бях близо до брега, нали така? След като стигнех до лагуната, щях да се придвижа по леда до лодките на отсрещния ѝ бряг. Дали не трябваше да остана с групата от плевника? Минавайки през гората, дали случайно не се бях отдалечил от мястото, към което се бях отправил? Ако бях объркал посоката, това означаваше, че вървя право към руснаците.
Тилът ме болеше. Треската се беше върнала. Извадих остатъка от наденицата от джоба си и се приготвих да го пъхна в устата си. Полякинята беше седнала на земята и ядеше сняг. Искаше ми се да ме беше оставила на мира. Изведнъж се сетих за сестра си.
Извадих ножа и разделих наденицата на две парчета. Подсвирнах на момичето и ѝ подхвърлих едното. Тя го хвана и се усмихна. Стисна го с малките си ръкавици и го поднесе към носа си, преди да го лапне.
— Твоят дом е тук, така ли? В Източна Прусия? — попита. — Говориш като човек, който е от Източна Прусия.
Розовината на бузите ѝ подхождаше на шапката ѝ. Знаех къде е нейният дом и какво се беше случило там. А тя дали знаеше?
— Да, в Източна Прусия. В Кьонигсберг — отвърнах.
Вероятно можех да ѝ кажа истината. Всъщност бях от Тилзит, който се намираше близо до Къонигсберг в североизточна посока. Чудех се дали руснаците вече са завзели Тилзит. А какво щеше да стане с Източна Прусия? Тя беше бивше германско кралство. Намираше се на Балтийско море южно от Литва и северно от Полша. Сталин вече беше завладял Литва. Дали щеше да завладее и Източна Прусия?
Момичето дъвчеше, без да откъсва очи от мен.
— Heil Hitler? — попита тихо.
Не ѝ отговорих.
Тя погледна към небето. Посочи го и започна да говори за дърветата и звездите.
През нощта щях да я изоставя.
алфред
Тревожността на пристанището нарастваше с всяка изминала минута. Носеха се слухове, че е бил извършен пробив на германската фронтова линия. Временно, уверявах другите моряци. Бяхме чули, че руските войници са се върнали към средновековните си порядки и са започнали да грабят и да изнасилват поголовно. А сега противните руснаци затягаха обръча около нас. Бежанците — прогонени от домовете си изтормозени души — щяха да се стичат на пристанището в отчаяните си опити да избягат от комунистите. Щяха да бъдат стотици хиляди, може би милиони.
Върховното командване на германската армия бързо организира масова евакуация по вода. Нарекоха я „Ханибал“, на името на един от най-великите военни стратези в историята. Огромен конвой от кораби щеше да бъде изпратен на запад. Санитарни влакове, натоварени с ранени германски войници, препускаха към пристанищата. „Гоя“, „Убена“, „Роберт Леи“, „Урунди“, „Генерал Фон Щойбен“, „Ханза“, „Претория“, „Кап Аркона“, „Дойчланд“ и „Вилхелм Густлоф“ бяха корабите, определени да извършат евакуацията от различни пристанища.
Това щеше да бъде първото ми пътешествие по море. То вече беше започнало да ме изправя пред известни предизвикателства. Забелязах, че по дланите и под мишниците ми се е появил непривичен обрив. Вината за него носеха комунистите.
Моряците продължаваха да говорят за плановете за евакуация. Усещах, че трябва да се изкажа по въпроса.
— Не разполагаме с достатъчно време — отбелязах пред един от началниците си. — Да се регистрират и натоварят хиляди пътници в рамките на няколко дни — не мисля, че е възможно, господине.
— Ще направиш така, че да стане възможно — отсече той.
Погледнах към кея и си представих сцената. Цялото население щеше да бъде докарано на брега. На пристанищата щеше да настъпи хаос. Германските войници щяха да се ползват с предимство, естествено. Отчаяните бежанци щяха да бъдат подбрани, регистрирани и отведени на корабите. Хиляди вече бяха пристигнали с волски каруци, натоварени с вещите им. Хората бяха изнемощели, заспиваха в снега. Видях един мъж, който беше толкова гладен, че ядеше свещ.
— Моля те, моряко, помогни ми — стенеха те, докато минавах покрай тях.
Този път щях да направя нещо.
Може би.
За някои от тях.
Пеех си мелодичния списък от врагове. Ю-го-сла-вя-ни!
Представях си, че съм у дома в Хайделберг и войната е свършила. Жените и децата щяха да се тълпят около мен, докато раздавам портокали от чували от зебло.