— Какво не ти харесва? Това е място, където можем да се подслоним.
Ноздрите на Ингрид се разшириха и тя вдиша въздуха около себе си, но не ми отговори.
Придвижихме се до задната част на къщата и влязохме в градината през покрития със сняг жив плет. Поетът се закова на място. Строшената двойна стъклена врата, която водеше към градината, зееше, а скъсаните жакардови завеси се вееха на вятъра като огромни езици. Дворът беше осеян с дрехи, счупени глинени съдове, обувки, книги и всякакви лични вещи. Изкривена бебешка количка лежеше на една страна, посипана със сняг.
Безпризорното момченце пристъпи напред. Обвих телцето му с ръка.
— Съжалявам, но какво очаквахме? — Ева се засмя. — Посрещане от прислужници, подредени в шпалир?
После сви рамене, поклати глава и влезе в къщата.
Ева беше права. Не беше пожалено нищо. Целият район беше опустошен, бомбардиран, разграбен. Как сме могли да се надяваме на нещо различно от гледката, на която се натъкнахме? Студеният вятър блъскаше разбитите врати във вътрешността на къщата.
На първия етаж имаше пет големи стаи с високи тавани, свързани помежду си с високи двойни врати. От вратата на помещението, което преди беше служило за градинска библиотека, се виждаше отсрещният край на къщата. Стените на библиотеката бяха обточени от пода до тавана с лавици. Книгите — съдрани и осквернени — лежаха на купчини върху пода. Прескочихме ги и тръгнахме по коридора.
— Хайде да си изберем стая, в която да преспим. Ще залостим вратата и ще запалим огън, за да я затоплим — изкомандва Ева. Спря по средата на коридора и каза: — Тази ще свърши работа.
— Къде е кухнята? — попитах. — Може би ще намерим храна и нещо за пиене.
— Да — въздъхна Ева. — Нещо за пиене.
Ева накара поета на обувките да събере дърва и хартия, за да запалим камината.
— Няма да пипаш книгите. Моля те, поете — прошепнах.
Той кимна, потупа ме по ръката и отвърна:
— Няма да посягаме на вещите им.
Оставих чантата си на пода и обиколих къщата, възхищавайки са на призрачното великолепие на всяка стая, независимо от безпорядъка, създаден от изпадналите в паника хора, които са били принудени да я напуснат бързо. Стигнах до края на първия етаж, където се намираше столовата, и зърнах дребен силует. Безпризорното момченце беше застанало до дългата маса и беше свело глава към един преобърнат стол. Приближих се безшумно до него и надникнах над рамото му.
В средата на масата имаше кошничка с мухлясал хляб, нападнат от кафяви мишки. Върху прашната покривка стояха наполовина пълни порцеланови купи с шарки от цветя. Стените им бяха покрити със засъхнала супа, а лъжиците все още бяха в тях.
Обитателите на къщата не бяха успели да си довършат вечерята.
флориан
Завлякох мъртвия германец в храсталака и го покрих със сняг. Дори някой да попаднеше на него, едва ли би имало някакво значение. Стисках пистолета и търсех светлина сред дърветата. Усетих миризмата на огъня и я използвах като ориентир, докато вървях бързо през гората. Трябваше да се досетя, че нещо ще се случи. Денят беше прекалено спокоен. Емилия видя пистолета и си помисли, че войникът ще стреля. Смяташе, че ме защитава.
Момичето вървеше след мен. Обърнах се и видях, че се задъхва. Опитваше се да преглътне сълзите си. Сестра ми Ани се държеше по същия начин деня, в който татко я изпрати на север. Не искаше да плаче. С едната си ръка си затискаше устата, а с другата носеше куфара.
Споменът събуди болката в зашитата ми рана. Все още надушвах пушека и се надявах той да ме насочи към някакво място, където да мога да си почина. В противен случай на следващия ден нямаше да стигна далече.
Излязохме от гората. Полякинята посочи напред. В далечината върху гърбица от замръзнала земя се извисяваше огромна къща. Къщата беше тъмна, но от един от комините в средата на покрива излизаше на тласъци пушек, по-сив от сивото небе.
Дали това не беше капан? Замръзналата ливада, водеща към топлата къща, може би беше минирано поле.
Момичето мълчеше. Беше притеснена не по-малко от мен. Ами ако къщата беше пълна с германци или руснаци? И в двата случая щеше да възникне проблем. Руснаците щяха да ме убият или да ме вземат в плен. Германците щяха да се поинтересуват защо не съм с униформа.
Не ми се искаше да си представям какво щяха да направят с момичето.
— Ще се движим покрай дърветата, докато стигнем до къщата — прошепнах. — И ще видим кой е в нея.
Едно нещо знаех със сигурност — нямаше да открием мила възрастна двойка, която се наслаждава на вечерното си усамотение в гостната — той с лула, а тя с ръкоделие.