Выбрать главу

емилия

Тръгнахме към голямата къща. С всяка следваща крачка се чувствах по-зле.

Застрелях го.

Застрелях човек.

Рицарят ме спаси, а сега аз бях спасила рицаря. Защо това не ме караше да се чувствам по-добре?

Звукът от изстрела беше разкъсал шев в ума ми. Пропъдените спомени изтичаха през дупката капка по капка.

Ботуши. Писъци. Шум от разбиващо се стъкло. Изстрели. Череп, опрян в дървото.

Опитвах се да ги отблъсна.

Моля ви, вървете си.

Не можех да ги спра. Прииждаха към мен, все по-бързо. Все по-бързо.

Всички патета с главички във водата, с главички във водата. Всички патета с главички във водата. Ах, какви сладки патета!

Болка разкъса тялото ми и аз се свлякох в снега.

йоана

Поетът на обувките седеше до нажежената камина и лъскаше ботушите си със саждите, които беше изстъргал от огнището. Седнало до него, безпризорното момченце го наблюдаваше и имитираше движенията му върху малките си боти.

Въглените пукаха и подскачаха, тласкайки вълни от топлина към лицето ми. Усещането беше божествено. Загърнах си главата с шала и си закопчах палтото.

— Ако успея да намеря дъб в гората, ще направя отвара от кората му, за да се опитам да излекувам с нея някои от пришките — казах на поета.

— Ще дойда с теб — отвърна той.

— Трябва да си починеш. Ще ти бъдат нужни сили за следващите дни.

— Здрав съм като младо момче, скъпа моя. — Старецът дръпна нагоре крачола на вълнения си панталон, за да ми покаже кокалестото си коляно. Коляното му беше намазано с бяла паста. — Обущарска тайна — прошепна той на безпризорното момченце. — В бялата вакса има живак. Преборва артрита. Здрав съм като младо момче.

Безпризорното момченце вдигна крачола си, за да разгледа собственото си мъничко коляно. Поетът се усмихна и го потупа по главата. Възрастният мъж все още беше пълен с енергия. Отказваше да се огъне под тежестта на тъгата и загубата.

— Внимавай там, навън, Йоана — каза ми той.

Преминах през затъмнения скелет на къщата и стигнах до библиотеката със строшената стъклена врата. Една книга лежеше на пода, а страниците ѝ се вееха на ледения вятър. Наведох се, за да я вдигна, и когато видях името на корицата, чувството за вина ме прободе като нож.

Чарлс Дикенс.

На Коледа баба беше подарила „Посмъртните записки на клуба «Пикуик»“ на мен и на Лина.

Лина.

Какво бях направила?

Оставих книгата обратно на пода, излязох навън на студа и се насочих към дърветата. Две тъмни фигури седяха в снега на половината път между гората и имението. Взрях се в тях и видях две руси плитки, които се показваха изпод розова шапка. Разпознах полякинята и младия мъж с шрапнела. Тръгнах към тях.

— След нас ли вървяхте? — извиках.

— Бързо! — изкрещя мъжът. — Нещо става с нея.

Затичах се. Емилия седеше върху снега, а брадичката ѝ беше отпусната върху гърдите ѝ.

— Какво се е случило? — попитах я.

Тя не ми отговори.

— Мисля, че е в шок. Застреля един войник в гората. Не иска да помръдне от мястото си — обясни мъжът.

Коленичих до нея. Тя бързо обгърна тялото си с ръце и се опита да се отдръпне от мен.

— Не се притеснявай, Емилия. Кажи ми какво се е случило. Позволи ми да ти помогна — подканих я. — Хайде да влезем в къщата.

Тя не помръдна. Легна на снега и започна да си разкопчава палтото.

Помогнах ѝ, а после проврях ръце между катовете дрехи.

Ахнах, след като видях това, което беше под тях.

О, милостиви Боже!

флориан

Въведохме Емилия в къщата. Стомахът ми се беше качил в гърлото. Полякинята беше на възрастта на сестра ми. В какво се бяха превърнали човешките същества? Дали войната ни правеше зли, или просто събуждаше стаеното в нас зло?

Денят беше пропилян. Бях тръгнал преди групата, а те бях пристигнали преди мен. Чувствах се ужасно. До такава степен не бях в състояние да се концентрирам, че едва не ме убиха в гората. А сега петнайсетгодишното дете, което ми спаси живота, вероятно щеше да умре.

Красивата медицинска сестра се занимаваше с момичето и ѝ шепнеше нещо. Наблюдавах я. След няколко минути тя застана до мен. Пръстите ѝ ме докоснаха леко по рамото.

— Отдръпни се от огъня — каза тя.

— Студено ми е.

— Студено ти е, защото те тресе. Отдръпни се от огъня.

Преведе ме покрай мъжа, когото всички наричаха „поета на обувките“. Мъжът и едно момченце, което седеше до него, бяха по чорапи. Ботушите им, подредени до стената, блестяха като огледало.