Момченцето ми махна с ръка.
— Здравей, аз съм Клаус! — представи ми се то.
Намигнах му тайно. То се усмихна.
— Седни тук — каза ми сестрата.
Чувствах се неловко с нея, но в същото време присъствието ѝ ми действаше успокояващо.
— Как каза, че ти е името? — попитах я.
— Йоана. А ти как каза, че е твоето?
Отворих уста, но замълчах. По устните ѝ пробягна усмивка. Подиграваше ли ми се? Дали щеше да продължи да се усмихва, след като разбереше, че съм откраднал нещо от куфара ѝ?
— Искам да погледна шевовете. Съблечи си ризата — подкани ме тя.
Сетих се за няколко неуместни шеги, с които бих могъл да ѝ отвърна. Но тя не гледаше към мен. Очите ѝ бяха втренчени в полякинята и бръчката между веждите ѝ беше станала по-дълбока.
— Ще се справи ли? — попитах, разкопчавайки ризата си.
Искаше ми се да не бях задал този въпрос. Не можех да си позволя да проявя загриженост за момичето. Тя беше просто поредната жертва на войната.
Сестрата се обърна към мен.
— Тъй като оцеляването ѝ зависи от теб, да видим какво става с раната — каза и свали внимателно бинта. — Хмм, не е толкова лошо, колкото очаквах.
— Не мога да се грижа за нея. И без това вече съм закъснял.
Тя коленичи пред мен. Едва я чувах.
— Руснаците са обградили района — прошепна. — Има само две възможности за бягство — с кораб от пристанището в Готенхафен или в Пилау. Всички сме се запътили натам. Ще бъде по-безопасно, ако вървим заедно.
Студените ѝ пръсти шепнеха върху гърдите ми, докато закопчаваше ризата ми.
Тя нямаше представа колко далече е от истината. За никого нямаше да бъде „по-безопасно“, ако беше с мен.
йоана
— Симпатичен е — заяви Ева и протегна към огъня огромните си крака.
— Млад е.
— Прекадено млад е за мен, да, но не и за теб. На колко години е — на деветнайсет или може би на двайсет? Виж как се е втренчил в теб.
Погледнах към него. Той извърна очи. Преценката на Ева за възрастта му изглеждаше правилна. Ингрид също беше права. Очите му бяха сиви. Досегашните ми връзки не бяха особено успешни. Сякаш притежавах таланта да попадам на неподходящи момчета.
— Нещо обаче не е наред с него — продължи Ева. — Може би е шпионин.
Думите на Ингрид прокънтяха в ушите ми: Той е крадец.
Ева се облегна на счупения стол.
— Но дори крадецът е в състояние да стопли едно момиче — добави и огледа стаята. — Нацистите са опустошили къщата. Сигурно е била красива.
Кимнах.
Тя се засмя.
— Очевидно вече нямат доверие на старите пруски благородници, нали?
Ева беше права. Пруските юнкери почти не общуваха с другите германци. „Юнкер“ означаваше „млад благородник“. Пруската аристокрация служеше в германската армия — сражаваше се за земите и титлите си. Някои от нейните идеолози обаче не поддържаха Хитлер. През юли миналата година в един опит за покушение върху фюрера участваха и прусаци. Заговорът се провали и юнкерите бяха екзекутирани.
— Какво не е наред с момичето? — попита Ева. — Изтощено ли е? Или е разбрало, че баща му повече няма да преподава математика? Съжалявам.
Поклатих глава.
— Искам да поговориш с нея насаме. Нужно ми е да знам някои подробности, за да се опитам да ѝ помогна. Ще го направиш ли, Ева?
— Защо аз?
— Защото ти по-лесно ще се разбереш с нея на полски, отколкото всички останали в групата.
— Изглежда уплашена до смърт — каза Ева.
— Вероятно е уплашена до смърт — отвърнах. — Бременна е в осмия месец.
емилия
Харесвах литовката, но грамадната жена, която се казваше Ева, не говореше добре полски и непрекъснато изглеждаше неспокойна. Никога не бях виждала толкова висока жена.
— Това — посочи Ева към корема ми. — От Немерсдорф?
— Не, от фермата, от миналата пролет — отвърнах.
— От фермата?
Кимнах. Трябваше ли да ѝ кажа? Трябваш ли да ѝ обясня, че баща ми ме беше изпратил от Полша да работя в една ферма в Източна Прусия? Трябваше ли да спомена, че фермата беше собственост на едни приятели на татко, семейство Клайст? Татко твърдеше, че там ще бъде по-безопасно за мен. Семейство Клайст имаха син, който се казваше Аугуст. Бузите ми пламнаха, когато се сетих за него.
— Емилия — беше казал господин Клайст, сочейки към момчето със златист загар, което теглеше шейна с дърва, — това е по-голямото ни дете, Аугуст.
Спомних си прекрасното лице на Аугуст и се усмихнах. Покрих си корема с ръце.