— Аз ли? Не.
Обущарят се приближи тихо до нас.
— Ела, скъпо мое момиче. Хайде да потанцуваме. — Протегна кокалестата си ръка към сестрата. — Разбираш ли какво пее тя?
— Естествено. — Сестрата се усмихна. — Казва, че това не е краят на света.
— Много добре! — възкликна поетът на обувките. — Хайде да танцуваме и да празнуваме. Тази нощ ще спим като аристократи.
— Съмнявам се, че аристократите спят на студения под — прошепна ми сестрата, преди да хване ръката на поета.
Искаше ми се да се засмея, да продължа да говоря с нея, но си замълчах.
Поетът на обувките беше затворил очи и я въртеше умело из стаята. Вероятно като млад беше танцувал с много красиви момичета. Изглеждаше мъдър, добросърдечен човек. Представих си го как работи на газена лампа, как крои и шие кожата до среднощ. Вероятно е имал чирак и го е учел на почтен занаят, за разлика от доктор Ланге, който ме беше подмамил с лъжи.
Мислех си, че Ланге сигурно ме е смятал за лесна мишена. Бях нетърпелив и запленен от всички онези стари картини — с дни се взирах в тях, докато не ми разкриеха тайните си. Доктор Ланге ме учеше внимателно да разтварям и да отстранявам обезцветения лак. Разучавах основните цветове и нюансите им, за да запазя античната патина на картините. Месеци наред експериментирахме с методите, с които старите майстори са създавали грунда „гесо“ за своите творби. Възприемах бързо. Започнах да разпознавам характерното за отделните художествени школи напукване на повърхността на картините, както и различните видове платна и подрамки, използвани от тях. Доктор Ланге беше впечатлен от бързината, с която откривах следи от повторно нанасяне на боя, фалшифициране или ретуширане. Когато реставрирах някоя картина, по нищо не личеше, че съм работил върху нея.
— Удивително, Флориан! — шепнеше над рамото ми той. — Ти, моето момче, си най-добре пазената тайна на райха.
Моето момче. Стомахът ми се преобърна от отвращение. Какъв идиот съм бил. След като бях в състояние веднага да открия дефектите в дадено произведение на изкуството, защо осъзнаването на истината за доктор Ланге ми отне толкова много време?
Песента свърши и сестрата отново седна до мен. Изправих се на крака и сложих раницата на рамото си.
— Предполагам, че няма годна за ползване тоалетна?
— Можеш да оставиш раницата си тук. — Тя ме погледна с искрените си кафяви очи. — Никой няма да я вземе.
Нямаше да оставя раницата си. Никога. В нея бяха материалите ми, бележникът, моето бъдеще, моето отмъщение.
Отдалечих се от сестрата, пресичайки каменния под. Когато стигнах до вратата, поетът на обувките ме спря, като вдигна ръка.
— Какво искаш? — попитах го.
Той се взря в мен, а после погледна към ботушите ми и прошепна:
— Обувките казват всичко.
Токът ми. Беше чул кухия звук, докато преминавах през стаята.
Беше разбрал.
йоана
Ингрид седеше смълчана и си сплиташе косата.
— Кога ще стигнем до леда? — попита.
Ледът. Той беше целта, към която вървяхме. Ако успеехме да пресечем замръзналата лагуна на Висла, щяхме да се придвижим по тясната ивица земя до Пилау или до Готенхафен. И от двете пристанища щяха да потеглят кораби.
— Поетът казва, че сме само на един ден път от Фрауенбург — отвърнах.
— На това място ли ще минем по леда? — попита Ингрид.
— Да.
Пръстите на Ингрид спряха да се движат.
— Нервна си — изрече тя.
Наистина бях нервна. Колкото повече се приближавахме до някое село, толкова повече военни и ранени щяхме да срещаме по пътя.
— Ако има войници — прошепна Ингрид, — ще успееш ли да ги убедиш?
— Бинтовете ще ги подведат — отвърнах.
Ингрид се притесняваше основателно. Хитлер смяташе хората, които са се родили слепи или с някакъв друг физически недъг, за нисши същества. Според него те бяха безполезни — живот, който не си струва да бъде изживян. Вписваха ги в официален регистър. Един лекар в Инстербург ни каза, че тези хора ще бъдат убити. Оттогава нататък започнахме да прикриваме недъзите на пациентите си с превръзки.
— Може би довечера трябва да превържем очите ми. Възможно е намиращите се наблизо войници да се натъкнат на къщата — изрече тихо Ингрид.
— Да, ще го направим. — Протегнах ръка и я потупах по рамото. — Ще отида да потърся материали, които биха могли да ми свършат работа.
— Бъди внимателна — каза ми Ингрид.
Пристъпвайки между спящите тела, стигнах до високата, тежка врата. Старите панти издадоха зловеща, дълбока въздишка, докато тя се завърташе около тях. Въздухът в изоставената къща беше студен и застоял, сякаш отсъствието на семейството беше изцедило живота от него. Мислех си, че обикалянето из дома на някого, тършуването в личните му вещи е не просто посегателство върху неговия живот, но и своеобразно насилие.