Върху едната от стените на вестибюла висеше накриво портрет на възрастен мъж в униформа. На кое семейство принадлежеше имението? Пруските юнкери се ползваха с репутацията на студени и арогантни хора, но според мен това беше несправедливо обобщение. Бях се запознала с пруски семейства в Инстербург, които бяха прекрасни. Пред фамилното име на много пруски благородници стоеше предлогът „фон“, който означаваше „от, на“. Погледнах към портрета. Ако принадлежах към пруската аристокрация, името ме щеше да бъде Йоана фон Вилкас — Йоана на Вълка.
Убийца от благороден произход.
Взирах се във витото каменно стълбище в мрачния вестибюл. Стъпалата му бяха излъскани по средата от краката на много поколения. Колебаех се. Дали трябваше да се кача на горния етаж? Сетих се за нашата къща в Литва. Колко ли руснаци се бяха настанили в нея? Спеше ли някой от тях в леглото ми? Дали бяха захвърлили всичките ни книги на пода, сякаш са боклук? Изкачих няколко от стъпалата на широкото студено стълбище. През един от прозорците се процеждаха лъчите на сребристата луна и осветяваха сивото плюшено зайче, което лежеше върху по-горното стъпало.
Едното му ухо липсваше. Горкичкото. Дори играчките ставаха жертви на войната.
Изкачих още две стъпала.
Материалите, от които се нуждаех, най-вероятно бяха в кухнята или в пералното помещение. Не се налагаше да ходя на горния етаж, но любопитството ми надделя.
Изкачих още едно стъпало.
На долния етаж нещо изхлопа и аз подскочих. Бързо се върнах обратно по огромното стълбище и се отправих по тъмния коридор към кухнята.
Германецът ровеше из шкафовете. Раницата беше до краката му. Върху пода беше разстлан чаршаф, а в средата му бяха струпани най-различни вещи.
— Преследваш ли ме? — попита ме той.
— Напразно се ласкаеш. Нужни са ми санитарни материали.
Той посочи към купчината върху пода.
— Можеш да накъсаш чаршафа на ленти, ако ти трябват бинтове. Там има остър нож.
— Благодаря.
Зърнах няколко буркана с къпини и моркови върху плота.
— Къде ги намери? — попитах. — Ева каза, че е претърсила кухнята за храна.
— Знам нещичко за скривалищата.
Погледнах към бурканите.
— Всичките за теб ли са?
— Не, ще си ги разделя с полякинята.
— Казах ти, че името ѝ е Емилия.
Той не обърна внимание на думите ми.
— Всички се придвижваме към Фрауенбург. Елате с нас. Тя може да пътува в каруцата. Контракциите и симптомите, които ми описа, говорят за преждевременно раждане. Момичето не бива да върви дълго, без да си почива.
Той се замисли върху предложението ми.
Прерових тъмната кухня и отделих настрана сушени билки, една ножица и кълбо канап. Не открих нищо друго, което можеше да ми свърши работа.
— Ще се кача горе, за да взема няколко одеяла.
— Не — каза той и бързо ми препречи пътя към коридора. — Не се качвай горе. И не позволявай на момченцето да го направи.
— Защо?
Той не ми отговори.
Пристъпих към него.
— Защо не бива да се качвам горе?
Той погледна към вратата. Премести тежестта на тялото си от единия крак на другия, колебаейки се. Приближих се още повече към него. Той си пое дълбоко въздух и очите му се впиха в моите.
— Никой не трябва да вижда това — прошепна.
емилия
Натискът ме извади от лекия, неспокоен сън. Трябваше да отида до тоалетната. Отново.
Оправих си шапката. В красивата къща беше топло. Огънят продължаваше да гори и да пука, хвърляйки сенки върху сгушени на пода купчини. Колко смешно изглеждаха и звучаха някои хора, докато спяха.
Но не и рицарят.
Дори в съня си той беше силен, красив, с правилни черти. Наблюдавах го от ъгъла си. Лицето му беше спокойно. Дали някога се смееше? Сляпото момиче беше с бинтовани очи. Какво ли виждаха слепите в сънищата си? Дали Ингрид би могла да сънува някое цвете, след като никога не е виждала цветя в живота си?
Йоана, медицинската сестра, беше мила. Бях сигурна, че ще се ядоса и ще се отврати от мен, но това не се случи. Подобно на ръцете и гласа на мама, и нейните бяха нежни и ми действаха успокояващо. Когато докосна корема ми, тя се усмихна и кимна. Често ме гледаше право в очите и ме караше да се чудя дали е видяла всичко. Но когато седеше сама, лицето ѝ изглеждаше посърнало и отчаяно, пълно със сълзи, които търпеливо чакаха да потекат.