И тогава прокънтя звукът.
Писък.
Идваше от горния етаж и пълзеше по стълбището. А после слезе долу и стана по-ясен, по-остър, докато се приближаваше към мен. Звукът отключи спомените. Раменете ми започнаха да треперят.
Вятърът виеше във вестибюла. Захлопна се врата. Рицарят беше буден, на крака, с пистолет в ръка. Погледна първо към Йоана, а после към мен. Тръгна бързо към вратата, но преди да стигне до нея, Ева влетя в стаята, изпаднала в дива паника.
— Мъртви са в леглата си! Всички са мъртви в леглата си! — пищеше тя.
Лицето ѝ беше толкова бяло, че изглеждаше синьо. В огромната ѝ длан се клатушкаше плюшено зайче. Едното му ухо липсваше.
флориан
Съществуваха много възможности. Сглобих следната картина.
Семейството е вечеряло. Всички са били предупредени за приближаването на руснаците към имението — може би от някой, който е дошъл в къщата, или от долетял отвън звук. По-възрастният господин, вероятно дядото, е накарал всички да се качат на горния етаж и да си легнат. После е отишъл в стаята си и се е преоблякъл в униформата си от Първата световна война. Когато загубеше честта си, човек губеше всичко. Той не е можел да допусне семейството му да бъде лишено от земята си. Всички е трябвало да умрат с достойнство. С изправени рамене и с няколко низа медали върху гърдите, възрастният мъж е влизал в стаите, отнемал е живота и е спасявал честта на близките си. Накрая е стигнал до своята стая, застанал е до прозореца, загледан в отсрещните хълмове, и е натиснал спусъка.
И сега те лежаха безжизнени, а домът им беше скован от студ.
Никой не беше в състояние да заспи отново. Напуснахме имението преди настъпването на утрото.
Обущарят държеше момченцето за ръка.
Момченцето беше прегърнало зайчето с откъснатото ухо.
Колко окаяна изглеждаше групата ни — бяхме оскотели, омотани с бинтове, но бяхме извадили повече късмет в сравнение с много други хора и със сигурност по-щастливи от мъртвото семейство на горния етаж на къщата. Огромната жена не спираше да говори за това. Искаше ми се да я халосам с парче от тухла по главата. Описваше сцената със страховити подробности:
— Съжалявам, но вие не видяхте кръвта, децата. Слава Богу, че беше много студено горе. Въпреки всичко миризмата беше ужасна.
Потеглихме по дългата пътека и малко преди да излезем на пътя, жената започна да опява за полякинята.
— Свалете я от каруцата. Няма как да дойде с нас. Не можем да си позволим да бъдем заловени в компанията на избягалата полякиня и дезертиралия германец. Ще свършим като онези хора в къщата.
— Млъкни! — сопнах ѝ се аз. — Не съм дезертьор.
— Ева, по всичко личи, че тя ще роди преждевременно. Трябва да си почива — каза Йоана.
— След като е стигнала дотук, сигурна съм, че ще се може да измине и останалата част от пътя. Не я искаме в групата, Йоана. Другите не са достатъчно смели, за да ти го кажат.
Полякинята ме погледна от задната част на каруцата. Искаше ми се да нахокам тази отвратителна жена. Сестрата застана пред мен.
— Добре, Ева. Вероятно си забравила, че конят е мой? Ще кача Емилия на него и двете ще продължим напред, а вие ще теглите каруцата.
Сестрата беше още по-красива, когато се инатеше.
— Моля те, Йоана, не ни изоставяй. Моля те — изрече сляпото момиче.
Момченцето прегърна осакатеното зайче и се разплака.
— Всъщност, Ева, вече няма никакво значение — заяви поетът на обувките. — Скоро ще стигнем до леда и…
Сляпото момиче вдигна рязко едната си ръка. Жестът ѝ сложи край на спора.
Откъм гората бавно долетяха гласове.
Не бяхме сами на пътя.
Затичах се в снега и надникнах иззад едно дърво. По пътя се точеше безкрайна колона от хора и каруци.
Беше се случило.
Бяха издали заповедите за евакуация. Най-накрая Германия казваше на хората това, което трябваше да им каже преди месеци.
Спасявайте се така, както можете.
алфред
Здравей, моя Лоре,
Събудих се тази зимна утрин със спомени за пролетта, когато метях тротоара пред къщата ви. Вероятно си забелязала енергията, която влагах? Усмихвам се и ми се налага да си прехапя устната, когато си спомням колко често се претоварвах заради теб.
Всъщност съм твърде зает, за да пиша подобно писмо днес, но знам, че ти вероятно си мислиш за мен. Виждаш ли, Ханелоре, аз съм всеотдаен не само с метлата, но и духом. Баща ти можеше да използва добър човек като мен във фабриката си. Мисля, че веднъж му споменах за това, но той не ми обърна внимание. Както и да е, нямам време да се спирам на тази липса на логика.