Пристанището е под непосредствена заплаха от атаката на самолетите на съюзниците. Снощи бяха издадени заповеди за евакуация и милиони хора от този регион на Източна Прусия ще дотичат при мен за помощ. Бежанците ще се наредят на опашка на пристанището и аз ще ги кача на кораба, който ще ги отведе към свободата. Да, това е много важна задача, но аз съм напълно компетентен да се справя с нея. Може би си спомняш безпогрешната ми способност да правя точни преценки. Аз съм котката, която не изпуска от погледа си нито мишката, пито сиренето. Веднага разбирам кое от двете ще задоволи апетита ми.
Тези месеци са най-дългото време, през което сме били разделени. Вероятно отбелязваш всеки ден в календара с голям червено кръстче? Виждам те на предното стъпало как чакаш и копнееш за писмата ми. Изразявам се пред теб така, както пред никой друг. Навярно чрез тези писма двамата бихме могли да споделяме тайните си. В крайна сметка войната ражда купища тайни. Едва ли обаче е тайна фактът, че съкровените ми мисли за теб намаляват жестокостта на битките.
За жалост Хайделберг в момента е много далече. За да те приближа до себе си, рисувам тъмните нощи в ума си. Виждам топлия, меден блясък зад завесата на прозореца на спалнята ти, танцуващата ти сянка върху стените, докато сгъваш внимателно червения си пуловер и се навеждаш, за да лакираш малките нокти на пръстите на краката си.
Да, нощите у дома бяха тъмни и тихи. Тъкмо в онази тъмнина ме призова дългът и аз взех своето решение. Но всъщност, скъпа моя, нима имах избор?
йоана
Откъде идваше непрестанният поток от хора, който беше задръстил тесния селския път? От някоя дупка ли бяха изпълзели всички тези човешки същества, или бяха изчаквали в гората като нас? Млади жени, възрастни дядовци и баби и деца, които сякаш нямаха край. Влачеха шейни, возеха се в каруци, теглени от мулета, или вървяха с вещите си, завързани в чаршафи на гърбовете им.
Едно момченце и сестричката му бяха възседнали вол и стискаха протритото въже, вързано на шията на животното.
— Моля те, Магнус, побързай! — увещаваше момченцето вола и забиваше пети в корема му.
Глезените на сестричката му бяха голи и посинели от измръзването.
— Нека да ви помогна — извиках, но те не ме чуха.
Момченцето удари с длани вола и той продължи да се влачи напред. Няколко каруци с отпочинали коне изтрополиха покрай нас и ние едва успяхме да зърнем фамилиите на собствениците им, изписаните с едри букви върху задната дъска. Някои от хората бяха уморени и обезверени, други — обзети от панически страх. Възрастен мъж с дървен крак се щураше напред-назад по пътя, стиснал слепоочията си, и съобщаваше на всеки, който го отминаваше:
— Застреляха кравата ми.
Ева се тътреше сред тълпите и тормозеше хората с въпросите си:
— Откъде идвате? Какви са последните новини?
Носеха се слухове, че Германия отстъпва. Макар че най-после бяха разрешили на хората да се евакуират, за много от тях вече беше прекалено късно.
— Йоана! — извика ме Ева. — Тази жена тук е литовка.
Проправих си път през множеството до старицата.
— Labas — поздравих я. — Откъде си?
— От Каунас — отвърна тя. — А ти?
— От Биржай, там съм родена. Напуснах Литва преди четири години. Братовчедите ми обаче са в Каунас. Какво е положението там?
Жената поклати глава; беше ѝ трудно да говори.
— Нашата клета Литва — прошепна. — Никога повече няма да я видим. Хайде, дете, продължавай напред — добави, потупа ме по ръката и се отдалечи.
За какво говореше тази жена? Войната щеше да свърши. Всички щяхме да се приберем у дома.
Нали така?
Температурата падна под нулата. Мислех си за топлината на огъня в имението и за вкочанените тела в леглата. Когато напускахме къщата, погледнах към нея за последен път. Не можех да се отърся от картината с пробития от куршум и изпръскан с кръв ъглов прозорец на горния етаж. Гласът на Сара Леандер звучеше в главата ми, прошепвайки думите: „Това не е краят на света“.
Надявах се да е права.
Безпризорното момченце и поетът на обувките вървяха пред каруцата. Поетът забавляваше момченцето, като му обясняваше какъв тип обувки биха били подходящи за хората, които ни отминаваха.
— Този човек тук, ходилата му са тесни. Трябва да носи половинки с връзки. Но онзи, с ботите, ще си натърти петите след няколко километра. Би следвало да смени ботите с мокасини, естествено. Знаеш ли, Клаус, ако не можеш да се сдобиеш с пръстови отпечатъци на даден човек, същата работа ще ти свърши кройката на ходилото му, направена от неговия обущар. От нея ще научиш повече неща, отколкото от личната му карта.