Крачех редом с Ингрид, чиито очи бяха превързани. Тя настояваше да върви и стискаше висящото от задната част на каруцата въже. Емилия се беше сгушила между натрупаните в каруцата вързопи, а розовата ѝ шапка блестеше като искра сред безкрайната маса от черни и сиви дрехи. Очите ѝ бяха втренчени в германеца, който вървеше зад мен с нахлупена до очите шапка. Забавих крачка, за да дам възможност на германеца да се изравни с мен.
— Ингрид смята, че ще стигнем до леда утре. Тя подушва брега — казах му.
— Трябва да се опитаме да стигнем до него тази нощ — отвърна ми той.
— Всички ще бъдат изтощени и ще бъде много тъмно. Няма да се вижда нищо.
— Именно. Ако е тъмно, руснаците няма да могат да ни виждат. През деня ще бъдем като живи мишени. Каквито сме до известна степен и сега — заяви той.
Не се бях замисляла за това.
— Ледът ще бъде по-здрав през нощта, когато е по-студено — продължи той. — Погледни всички тези хора. Когато тръгнат по леда, той ще се огъне под тежестта им. Не би трябвало да носят толкова много багаж.
— Той е ценен за тях. Това е всичко, което им е останало. Също като твоята раница. Тя, изглежда, е много важна за теб.
Той не каза нищо.
— Как се чувстваш? — попитах.
— Добре.
Продължавахме да вървим. Взирах се в заледения път.
Изведнъж почувствах дъха му близо до лицето си, докато изричаше:
— Момичето. Тя няма документи.
Документите.
Той беше прав. Емилия нямаше лична карта. Бях забравила за това. Германия изискваше от всеки цивилен гражданин да се регистрира официално и да носи документ, който съдържа името, снимката, националността, расата и датата му на раждане, както и информация за семейството му. Върху лицевата страна на картата поставяха надпис. Върху моята лична карта пишеше „Възвръщенец“, което означаваше, че съм получила разрешение за репатриране в Германия. Бяхме длъжни да показваме личните си карти на всеки служител или войник, който ни ги поиска. Документите определяха съдбата ни.
Погледнах към сгушеното между вързопите момиче. Тя ми се усмихна и ми махна с ръка.
Емилия нямаше документи.
Без документи тя нямаше бъдеще.
емилия
Беше толкова приятно в каруцата, но не беше справедливо аз да се возя, а другите да се придвижват пеша. От мястото си виждах дългата върволица от тъмни палта, каруци, животни и шейни. Тя криволичеше в далечината зад нас и хората постепенно се смаляваха и се превръщаха в точки.
Йоана вървеше до рицаря, а красивите ѝ кестеняви къдрици надничаха изпод шапката ѝ. Докато тя говореше, той не я гледаше. Но когато извърнеше очи, неговите бързо се насочваха към нея.
На рицаря му се искаше да ѝ разкаже разни неща.
Йоана се надяваше, че рицарят ще ѝ разкаже разни неща.
Но той нямаше такова намерение.
Все още усещах семките на къпините от сладкото, което той ми даде, забити в зъбите ми. Къпините и френското грозде ми напомняха за татко. Когато бях малка, той ме изпращаше в ограждащите двора ни храсти да събирам плодовете им в тенекиена кофичка. Винаги когато се връщах, напълнила кофичката, татко ме посрещаше с прегръдка и усмивка. Във фермата в Източна Прусия нямаше прегръдки и усмивки. Имаше конюшни, обори, кочина, курник и два големи плевника. Имаше и студена изба, която си стоеше кротко и самотно зад плевника. Към тъмното подземие водеха няколко стъпала. В него прибирах цвеклото, ряпата, сушените гъби и каците с кисело зеле. Примигнах и си потърках очите.
Стомахът ми се сви. Преди в него сякаш пърхаше пеперуда, сякаш подскачаха мехурчета. Сега обаче, винаги когато го докосвах с ръка, усещах потупване по дланта си. Това потупване. Ставаше все по-силно.
флориан
Зората сложи началото на деня, сутринта премина и настъпи следобедът. Придвижвахме се по-бързо, защото знаехме, че евакуацията е разрешена.
Когато наближихме Фрауенбург, пътят се задръсти. На един хълм се издигаше катедрала, изградена от червени тухли. Когато се изкачихме до сградата, видяхме, че пред нея са се струпали хора. Имаше много германски войници.
Наместих раницата върху гърба си. Поредното изпитание. Трябваше да се регистрирам на контролно-пропускателния пункт, без да изглеждам подозрителен. Думите на моя баща ми тежаха на съвестта:
— Нима не виждаш как стоят нещата? Ланге няма намерение да те обучи, той иска да те използва, Флориан.