— Ти не разбираш — спорех с него аз. — Той спасява съкровищата на света.
— Спасява ги? Така ли го наричаш? Толкова лесно ли е успял да те измами? Този алчен мошеник ти е напълнил главата с глупости и ти си станал предател?
— Аз не позоря Германия. Тъкмо обратното.
— Не, сине — не се отказваше баща ми. — Не става дума за предателство спрямо страната ти, а за нещо много по-лошо — за предателство спрямо твоята душа.
Предателство спрямо твоята душа. Това бяха последните думи на баща ми. Не защото нямаше какво друго да ми каже, а защото изхвърчах от стаята и отказах да го слушам. След няколко месеца се върнах, изпаднал в паника и търсещ съвета му, но беше твърде късно.
Затова в момента рискувах всичко. Изправях се срещу съдбата, макар и да осъзнавах, че ще бъда виновен за собствената си смърт. Но само в случай на провал.
Един млад германски войник спря групата ни. Престорих се, че не съм част от нея, и продължих да вървя. Полякинята се опита да изскочи от каруцата и да ме последва.
— Halt!
Спрях.
Войникът се приближи до мен и ми заповяда:
— Покажете ми документите си.
Един мускул точно под ухото ми трепна. Разкопчах бавно палтото си и извадих от вътрешния джоб личната си карта. Той я взе. Приближих се до него и дискретно му показах сгънатия лист. Войникът го издърпа нетърпеливо от ръката ми. Обърнах се леко настрани. Всички бяха вперили очи в мен. Наблюдаваха внимателно това, което се случваше.
Войникът разгледа документите и ми ги върна, като удари токовете на ботушите си и ми козирува:
— Heil Hitler!
От всяка моя по̀ра струеше облекчение. Отвърнах на поздрава:
— Heil Hitler!
Войникът видя ризата ми през разкопчаното палто.
— Ранен ли сте, хер Бек?
— Добре съм. Веднага трябва да продължа напред.
— С тази група ли пътувате? — попита ме той и обхвана с поглед дрипавата ни компания.
С ъгълчето на окото си зърнах розовото петно, което се плъзна зад предното колело на каруцата.
Поетът на обувките се беше вторачил в ботуша ми. Безпризорното момченце ми се усмихна и ми козирува.
— Те с вас ли са? — попита войникът.
Погледът му отново се насочи към групата и се спря върху сестрата. Очите му се разшириха.
— Тя…
Думите ми бяха заглушени от писъците, които идваха от тълпата. В небето отекна оглушително бръмчене на самолети.
— Махнете се от пътя! — извика войникът.
Зад нас грозд от човешки същества се взриви заедно с една бомба.
йоана
Зад нас кънтяха звуци от детски писъци, разцепващи се дървета и викове на умиращи хора. Опитах се да побягна към тълпата, но войникът ме хвана и ме изтика от пътя. Пропълзях по снега към розовината на шапката на Емилия и покрих с тялото си момичето.
Експлозиите най-накрая затихнаха и войникът ни изкрещя да продължим бързо към селото.
— Бих могла да бъда полезна тук — възпротивих се. — Мога да окажа медицинска помощ на хората.
— Безсмислено е. Тръгвайте, фройлайн, веднага! — заповяда ми войникът и ни даде знак да вървим напред.
Групата ни се събра отново и всички се отправихме към Фрауенбург. Но един човек липсваше.
Младият германец беше изчезнал.
Кой беше той? Войникът на пътя се отнесе с огромно уважение към писмото, което той му показа, каквото и да съдържаше то.
Емилия беше неутешима, оглеждаше се във всички посоки с надеждата да открие германеца. Ридаеше и отказваше да тръгне с нас. Едва успяхме да я качим обратно в каруцата. Бомбардировките накараха хората да ускорят крачка. Всички бяха нетърпеливи — искаха да стигнат по-бързо до Фрауенбург, където се надяваха да намерят подслон. Аз нямах желание да продължа напред. Трябваше да се върна и да помогна на ранените. Но войникът не ми позволи.
— Каква полза ще има от теб, скъпа моя, ако пострадаш? — не отстъпваше поетът на обувките. — Трябва да успееш да се съхраниш, за да бъдеш в състояние да помагаш на хората.
Поетът не знаеше каква е истината. Вече бях успяла да се съхраня. Бях напуснала Литва, изоставяйки хората, които обичах.
А те бяха обречени на смърт.
алфред
„Вилхелм Густлоф“, какъв огромен кораб! Докато го изминавах от край до край, се натоварвах повече, отколкото би ми се искало. Предпочитах да запазя енергията си. Понякога това означаваше скатаване в тоалетната за един час. Може би за два. Случваше ми се, докато седях в нея, да си напомням, че поддържането на добра физическа форма е важно за здравето. Исках да облекча пълзящия по тялото ми обрив. В края на краищата бях дочул, че една рота от Женската спомагателна служба към Военноморските сили ще се присъедини към нас — над триста млади момичета, които бяха морски кадети. Те щяха да се нуждаят от помощта ми.