Всичко започна като предизвикателство. Приятелят ми Курт искаше да отиде да гледа футболен мач, както и останалите момчета от нашата група, но билетите бяха свършили.
— Хайде, Бек, с твоите умения можеш да направиш няколко билета — каза ми сърдито той.
И аз отстъпих. Един мой познат се беше сдобил с билет. Използвах го и с помощта на материалите за реставрация изработих няколко фалшификата.
— Мисля, че ще имаме нужда от твоите специални билети за финалите — пошегува се Курт, докато се прибирахме вкъщи.
Но не успяхме да гледаме финалите. Курт беше с няколко години по-голям от мен и беше мобилизиран. На Коледа отидох да видя майка му. Тя отвори вратата, облечена в черно, с подпухнали, натежали от скръб очи. Курт беше загинал, изпълнявайки бойния си дълг. Достойна смърт.
Ако умра, кой би казал същото за мен?
Жената пред мен се отмести от масата. Най-после бях сам, необременен от присъствието на младата полякиня и на красивата медицинска сестра. Приближих се до войника, придадох си самонадеян вид, връчих му документите си и заявих:
— Трябва да премина на отсрещния бряг веднага.
— В момента никой не може да премине на отсрещния бряг. Освен ако не се нуждае от ледена баня — отвърна войникът, докато отваряше документите ми. Прочете специалния пропуск и ме погледна, а после сниши глас: — Поднасям ви извиненията си, хер Бек. Първата ми работа утре сутринта ще бъде да ви преведа на отсрещния бряг. — Вписа името ми в регистрационната книга и добави: — Можем да ви намерим място за пренощуване тук, във Фрауенбург.
— Не е необходимо, уредил съм престоя си — отвърнах.
Не беше нужно някой да ме държи под око.
— В такъв случай можете да преминете на отсрещния бряг утре сутринта — каза войникът. — Стига да няма нови въздушни удари. Heil Hitler!
— Heil Hitler! — отвърнах и преглътнах жлъчката, която се надигна в гърлото ми, докато произнасях фразата.
йоана
Групата ни се приближаваше към селския контролно-пропускателен пункт и към войниците. Емилия нахлупи шапката до очите си. Ева стискаше зъби, а безпризорното момченце държеше поета за ръка.
Дали щяха да разгледат внимателно документите ни? Дали оценяваха бежанците така, както аз диагностицирах пациентите? Ако го правеха, щяха да установят следното за мен:
Обзета от носталгия.
Изтощена.
Изпълнена със съжаление.
Не беше справедливо да мисля за себе си. Рискът беше много по-голям за останалите.
Как щяха да постъпят с Емилия, ако откриеха истината? А с Ингрид? Щяха да я изпратят в един от заградените с високи стени лагери на смъртта в Германия или в Австрия.
— Кажи ми как изглежда войникът, който проверява документите — прошепна Ингрид.
— На нашата възраст е, с руса коса. Подпрял е левия си крак върху дървен сандък. На врата си има син шал.
Измъчван от студа, войникът си потърка ръцете през ръкавиците. Огледа групата ни и каруцата, докато се приближавахме към масата. Очите му се спряха на Ингрид.
— Какво е станало с очите ви, фройлайн? — попита.
— Забиха ми се парченца от стъкло при един от взривовете — изрече отчетливо Ингрид.
— Приближете се — заповяда ѝ той. — Застанете до масата.
Очите му се насочиха към краката ѝ.
Паника стегна гърлото ми.
— Йоана — обърна се към мен Ингрид и ми се усмихна, — помогни ми да пристъпя напред. Не искам да падна и да се почувствам неудобно пред войника.
Насочих я съм масата.
— Очите ми оздравяват — обясни тя на войника. — Днес виждам през марлята, макар и все още много слабо. Харесва ми… шалът ви — изрече тихо. — Синьото е любимият ми цвят.
Войникът се взря в Ингрид. Мълчанието му беше разтегливо, омотаваше се бавно като въже около врата ѝ. Погледна към нас и доближи пръст до устните си, за да ни даде знак да запазим тишина. Посегна към шала и го издърпа от врата си.
После го подаде на Ингрид.
Чакаше.
Краищата на шала се вееха на мразовития вятър.
Не можех да дишам.
Покритата с ръкавица ръка на Ингрид бавно се вдигна — трепереща, колеблива.
— Да — усмихна се войникът и кимна. — Вземете го, фройлайн. — Пъхна бързо шала в ръката ѝ. Гласът му стана потих: — Вие сте късметлийка. По-малкият ми брат се роди сляп.
— Доколкото виждам, левият крак ви боли, нали така, момче? — намеси се в разговора поетът на обувките.
— Зверски — отвърна войникът. — Затова седя до тази глупава маса.
— Аз съм обущар. Нека да го погледна.
Поетът беше звезда — по нищо не отстъпваше на добрите актьори. Прегледа стъпалото и глезена на войника и каза: