— Нужна ви е стелка за петата. Свършете с нас и ми дайте ботуша си. Веднага ще се почувствате по-добре.
— Наистина ли? — попита войникът.
— Да, разбира се, това е най-малкото, което мога да направя за райха, нали? Но не искам да задържам групата. Няма да е честно.
Поетът бъбреше, без да спира, за облекчението, което войникът съвсем скоро щял да изпита. Войникът прегледа документите и вписа бързо имената ни в регистрационната книга, като почти не вдигна очи към Емилия. Поетът и безпризорното момченце не тръгнаха с нас заради поправката на ботуша.
— Ще ви настигнем — каза поетът и ни намигна.
Ингрид стоеше с лице към войника, притиснала шала до гърдите си. Усмихна му се. Той отвърна на усмивката ѝ. Хванах я за рамото и я завъртях леко. Цялата трепереше.
Настанихме се в претъпканата катедрала на хълма с другите бежанци. Вървях между скупчените групи, като се опитвах да помогна на хората, доколкото ми позволяваха възможностите, и ги разпитвах за материали, които бих могла да използвам за лечение на болните. Една възрастна жена ми предложи да размени билки за чифт чорапи. След като извършихме сделката, реших да потърся хартия за писма в куфара си. Възнамерявах да пиша на мама. Бях с една крачка по-близо до нея, по-близо до момента, в който щях да разбера къде са баща ми и брат ми. Прегледах личните си вещи, давайки си сметка колко много неща съм изоставила. Докато бях у дома, се оплаквах, че семейните вечери траят прекалено дълго и че съм принудена да седя на масата, вместо да уча за изпитите си.
— Достатъчно си учила, Йоана. Понякога да живееш живота е по-поучително, отколкото да го изучаваш — дразнеше ме баща ми.
Войната пренареди приоритетите ми. Сега държах на спомените повече, отколкото на целите и на материалните придобивки. Имаше обаче няколко незаменими неща, които крепяха духа ми и ми помагаха да продължа да се боря с трудностите. И в този момент разбрах.
Нещо липсваше от куфара ми.
алфред
Скъпа моя,
Нежното ти ухо вероятно вече прелива от новини, докато слушаш за руснаците, които плячкосват региона. Толкова са вулгарни тези болшевики, интересуват се единствено от шнапс и от ръчни часовници. „Urri, urri“, казват, подканяйки войниците да им дадат часовниците си. Съобщават ли за това в Хайделберг, Лоре? Навярно не. Обикновеният човек пренебрегва повечето фини детайли. Оповестяването им е работа на хора като мен — военните документалисти. Опасявам се, че ще разстроя деликатните ти нерви, като ти разкрия истината за зверствата, като например факта, че шестстотин руски бебета са се родили в Столп само миналия месец, след като руските варвари го завладяха миналата година. Каква обида за нашия фюрер! Да, но по-добре би било да избягвам да споменавам за подобни неща.
Ето защо ще насоча вниманието ти към този чудесен кораб, „Вилхелм Густлоф“. Знам, че ти харесват неогласените факти, които споделяме, затова ще рискувам и ще ги включа в писмото си. Разбира се, че мога да ти се доверя, скъпа Ханелоре. Ти наистина обичаш да пазиш тайни. Но вероятно е по-добре да хвърлиш писмото в огъня, след като го прочетеш.
Коминът на кораба, или „фунията“, както го наричат моряците, е висок тринайсет метра. Но и двамата знаем колко измамен може да бъде външният вид. Внушителният комин е фалшив. Въобще не се използва по предназначение. Ще ме попиташ откъде знам това. Е, човек с моя чин има достъп до тези технически особености. Открих комина едва тази седмица, докато патрулирах. От вътрешната му страна има здрава желязна стълба, която стига до перваза, където мога да седя и да надничам в палубите. Оттам съм наблюдавал как някои от войниците вършат непозволени неща. Отбелязвам си тази информация, за да мога впоследствие да я използвам в своя полза. Много ми е приятно, че най-накрая си извоювах положението на човек, който раздава картите.
Изнесохме всички мебели от общите части на кораба — до последния стол и до последната маса, — за да можем да настаним в тях бежанците. Разбрах, че те щели седят рамо до рамо върху дюшеци във всяка стая и във всеки коридор. Подводничарите и германците, които са с предимство, ще ползват пътническите каюти.
Докато бях в Хайделберг, майка ми съжаляваше, че нямам приятели, но тук всеки ден ме представят на някого. Днес се запознах с Ойген Яйсле, главния печатар на кораба. Той е отговорен за изработването на бордните карти — заветните листове хартия, които осигуряват пътуването към свободата.