Как бихме могли да се движим бързо? Предстоеше ни да изминем километри, а ледът беше хлъзгав.
— Нека да тръгна първа — каза Ингрид, чиито очи все още бяха превързани. — Сама.
— Изключено — отвърнах. — Ще тръгнем заедно.
— Аз ще придружавам Ингрид — заяви поетът на обувките. — Бастунът ми може да изпробва здравината на леда по-добре от която и да било подметка.
— Не — настояваше Ингрид. — Ако съм сама, ще бъда в състояние да усетя по-добре леда. И ще ви кажа дали е стабилен. Тогава ще прекарате каруцата заедно с всички останали.
Ингрид измина няколко метра с превързани очи и протегнати напред ръце. Направи една крачка, спря и се ослуша.
После още една.
Слънцето изгря и лъчите му заляха със светлина лагуната. Ледът пред Ингрид беше почервенял от замръзналата кръв. Тя вдигна крак, а после рязко го отпусна, сякаш беше усетила петното. Стоеше неподвижно и дишаше тежко, съвсем сама върху вледенената вода. После внимателно пристъпи напред върху замръзналата кръв. Направи още няколко крачки. Вече беше на двайсет метра от нас. Не можех повече да я гледам как се движи сама, с превързани очи. Тръгнах към нея.
— Идвам, Ингрид.
— Ледът е дебел — извика тя. — Тръгвайте.
Запристъпвах към нея. Останалата част от групата се придвижваше бавно и предпазливо, макар че на всички отчаяно им се искаше да се измъкнат бързо от капана на леда.
Тялото на Ингрид изведнъж се скова. После гърбът ѝ се изви като дъга.
— Не! — изпищя тя. — Връщайте се!
Започнахме да отстъпваме назад. Бях твърде далече от брега, за да стигна бързо до него. И тогава ги чух: в небето над нас летяха руски самолети и обстрелваха местността. Обезумели от ужас бежанци бягаха във всички посоки. Войници се хвърляха в преспите. Легнах по очи върху заледената повърхност на лагуната. Слънцето започна да грее по-силно. Лъчите му проникнаха през леда и разкриха ужаса под него. През блестящата ледената кора се виждаха мъртъв кон и детска ръкавичка. Затворих очи и започнах да се задушавам от страховитата гледка.
Въздухът покрай главата ми се изпълни с пронизителни свистящи, пукащи и трещящи звуци. В замръзналата повърхност на лагуната се забиваха куршуми. Върху палтото ми се сипеха парчета лед, докато писъците се блъскаха в ушите ми.
Стрелбата утихна. Отворих очи и видях дупката в леда. Ръбът ѝ беше оплискан с кръв.
— Ингрид! — изкрещях.
Ингрид беше изчезнала.
Покритата ѝ с ръкавица ръка се появи изведнъж от черната вода.
Допълзях до нея.
Ръката ѝ се вкопчи в ръба на дупката.
— Ингрид! — изстенах.
Ледът се разчупи.
Дупката се разшири и една дълбока пукнатина запълзя към мен. Ръката на Ингрид се поклащаше отчаяно.
Усетих как някой ме хвана за глезените. Започнах да се плъзгам заднишком по корем към замръзналия бряг.
— Пусни ме! — извиках.
Дупката се разшири още повече. Водата прииждаше към мен. Зад гърба си чувах ужасени крясъци:
— Ледът се пука във всички посоки!
Продължавах да се плъзгам назад. Опитах се да се освободя и да се върна обратно при Ингрид.
— Не! — проплаках. — Ингрид!
Погледнах към дупката, в която се плискаше мътна вода. Изведнъж ръката на Ингрид престана да се движи. Пръстите ѝ се отпуснаха, свиха се бавно и изчезнаха под леда.
флориан
Следвах ги, като се стараех да остана незабелязан.
Когато се появиха самолетите, полякинята слезе от каруцата и тръгна по леда към двете жени. Избутах я настрани, изтичах до медицинската сестра и започнах да я дърпам назад. Момченцето ме хвана за крака и се опита да ме спре, страхувайки се за моята безопасност. Тежеше колкото суха клонка, но ме тешеше с яростта на бик. Издърпах сестрата на брега, като се борех с нея и едва успявах да ѝ попреча да се отскубне от мен.
— Пусни ме! — извика тя.
Сестрата риташе и пищеше в отчаяните си усилия да спаси сляпата си приятелка. Двамата паднахме на земята. Притеглих я в скута си. Тя протегна ръце към дупката в леда.
— Ингрид — прошепна, треперейки, — моля те, не!
Вратът ѝ се огъна, сякаш беше счупена кукла. Брадичката ѝ се отпусна върху гърдите ми. Разплака се.
Ледените отломки се раздвижиха. Синият шал на сляпото момиче изведнъж изплува на повърхността на водата.
Момченцето зарови глава в крачола на поета.
— Да се махаме оттук! Моля те, не издържам повече!
— Ш-ш-шт. Успокой се, Клаус — прошепна обущарят.
Сестрата хлипаше и се притискаше в мен.
Седях като парализиран. Искаше ми се да я прегърна, но си давах сметка, че не съм в състояние да го направя.