Полякинята коленичи до нея. Започна да ѝ говори тихо, като я галеше по косата и бършеше сълзите ѝ. После, без да каже нищо, вдигна ръцете ми и ги обви около тялото ѝ.
алфред
Скъпа моя Ханелоре,
Добро утро от пристанището! В Готенхафен стана прекалено пренаселено. Хората, които бягат от района, чакат на опашка, за да получат разрешение да се качат на корабите. Трябва много да внимаваме при регистрирането им, защото е възможно сред бежанците да се крият дезертирали германски войници.
Съжалявам този, който не може да превъзмогне малодушието си, който не може да стъпи на врата на собствените си слабости. Знам, че си видяла групата от „Хитлеровата младеж“ която се появи на прага на къщата ни, Лоре. Момчетата ме дразнеха, като твърдяха, че съм страхливец, че не съм достатъчно силен, за да служа на нашата страна. Но каква голяма грешка допускаха те! Много съм доволен, че си наясно с това. Да, първоначално не бях член на организацията и взискателният ми баща се срамуваше от мен. Но сега съм тук. Мобилизираха ме малко по-късно, но само защото от командването най-накрая осъзнаха, че мъжете успяват там, където момчетата са се провалили. Толкова се радвам, че стана така. А къде са сега хулиганите от „Хитлеровата младеж“? Вероятно са мъртви, размазани от гъсеницата на някой танк. Изглежда, смъртта си знае работата.
Да, думите ми сигурно звучат враждебно, но такова е положението по време на война. Смелите войници вече се свеждат до номера. Тези номера са гравирани два пъти върху овална метална плочка, която всеки носи на врата си.
Ако загина, плочката ще бъде разчупена на две половини. Едната половина ще бъде заровена с тялото ми, а другата ще бъде върната в командването с документите и личните ми вещи.
Моят номер е 42089.
Не спирах да се чудя. Дали Ханелоре имаше номер?
емилия
Изчакахме на брега няколко часа, но самолетите повече не се появиха. Водата отново замръзна. А също и ръцете и краката ни.
Войниците се върнаха на постовете си. Настояваха да преминем по леда на различни места. Подканяха хората да бързат. Всички бяха вперили очи в небето. Заех мястото си в каруцата. Рицарят държеше Йоана за лакътя — притесняваше се, че тя може да скочи в дупката, която ни отне сляпото момиче. Не смееше да я докосне, макар че отчаяно му се искаше да го направи.
Затаих дъх, когато потеглихме, потрепервайки при мисълта за нашата Ингрид, която беше замръзнала във водата под нас. Ледът изпитваше болка и стенеше, подобно на стари кости, носещи върху себе си прекалено много години — крехки и готови всеки момент да се строшат. Нервите ми се опъваха при най-малкия звук. Бях покрила с длани корема си. Поетът на обувките вървеше начело на групата, потупваше по леда с бастуна си и кимаше.
— Ледът страда от артрит, но по него все още няма фрактури — уведоми ни той. — Ускорете крачката, защото започва леко да се топи на повърхността. Предстои ни да изминем километри.
Да изминем километри.
Отново почувствах спазми и натиск в долната част на корема. Повече не бях в състояние да гледам леда. Легнах по гръб в студената каруца, затворих очи и започнах да мисля за Аугуст. В ума ми топлото слънце грееше ярко. Неоградените пасища се стелеха плавно, подобно на износено кадифе. Сандъчетата по первазите на прозорците бяха бухнали в цвят, а клоните на сливите се огъваха от узрелите плодове. Аугуст се върна в имението лъщящ от пот, след като дълго беше яздил коня си Табриз.
Чувах как колелата на каруцата се въртят и стържат под мен. Никой не ме попита, затова не го споменах.
Не можех да плувам.
йоана
След няколко часа стигнахме до отсрещния бряг на лагуната. Никой не се радваше. Бавно и безшумно излязохме на сушата. Най-накрая Ева проговори:
— Сигурна бях, че ще се удавим като котки, завързани в торба.
Безпризорното момченце вдигна очи към нея. Сълзите върху бузите му бяха замръзнали, подобно на ледени висулки.
— Съжалявам — изрече Ева.
Изведнъж ме обзе гняв. Хванах германеца за ръката, дръпнах го настрана и му казах:
— Можех да я спася.
— Не, не можеше — отвърна той. — Те не просто обстрелваха леда, а я застреляха.
— Възможно е да бъде съживен човек, който се дави! Щях да я спася. Ти ми попречи.
— Да, попречих ти. Водата беше достатъчно студена, за да я убие. Щеше да убие и теб.
— Няма как да знаеш, че щеше да стане така! — изкрещях.
— Хайде стига — намеси се поетът на обувките. — Нека да не опетняваме паметта на Ингрид с разправии. — Посочи към германеца. — Напълно е възможно да е спасил както теб, така и Емилия. Емилия също беше тръгнала към Ингрид. Видях какво се случи. Той спря и нея.