Емилия също се беше опитала да спаси Ингрид?
— Емилия, добре ли си? — попитах момичето в каруцата.
— Да, добре съм — кимна тя.
— Момичета, можеше да ви загубим всичките — продължи поетът.
— Не и нея — каза германецът. Имаше предвид Ева. — Големите ѝ крака пуснаха корени в земята. Не се помръдна да спаси когото и да било.
— Мазолите на краката и ръцете имат корени, а това понякога води до гъбични инфекции — обясни поетът на безпризорното момченце.
До групата ни се приближи войник.
— Документите! — подкани ни той.
Дръпнах германеца към себе си и прошепнах:
— Задължен си ни.
флориан
Бил съм ѝ задължен? Защо? Аз спасих живота ѝ.
Опитах се да отвлека вниманието на войника, докато му подавах документите си.
— Всички изпаднаха в истерия. Приятелката им пропадна в леда — обясних му накратко.
— Имали са късмет, че се е случило само на един човек от групата — отвърна войникът. — Вчера загубихме десетки хора. Проклети руснаци. — Той прегледа документите ми. После вдигна изпитателно очи към мен: — Пакетът все още у вас ли е?
— Да.
— Пропускът е подписан от гаулайтер Кох — отбеляза войникът.
Не разбрах какво имаше предвид. Дали искаше потвърждение от мен на този факт, или просто го спомена?
— Да — отвърнах. А после добавих: — Бързам.
— Изчакайте тук.
Войникът се обърна се с гръб към мен и се приближи до стоящия наблизо офицер. Пулсът ми се ускори. Останалите от групата бяха чули разговора.
— Елате насам — извика обущарят. — Оставете момчето да си свърши работата.
Полякинята се отдели от групата и застана до мен.
Можеше да бъде много по-лесно. Можех да премина по леда сам, без да се занимавам с групата. Вероятно те щяха да се опитат да спасят сляпото момиче. И да се удавят до един. Тогава всичко наистина щеше да бъде много по-лесно.
И много по-жестоко.
— Bitte.
Думата беше изречена толкова тихо, че не бях сигурен дали я чух. Сведох очи към полякинята. Момичето беше с начервени устни, а русата ѝ коса беше освободена от плена на плитките. Нахлупи шапката до очите си.
— Bitte — прошепна отново. — Моля те.
Войникът обсъждаше с началника си документите ми. Дали доктор Ланге и гаулайтер Кох вече ме бяха разкрили? Дали войниците разполагаха със списък на предателите, в който беше включено и моето име? Ако наистина беше така, скоро щях да усетя допряно до тила ми дуло на пистолет.
Войникът се върна, вторачи се в мен и попита:
— Предполагам, че отивате в Пилау?
— Предполагате? — отвърнах спокойно, надявайки се да получа допълнително пояснение.
— Разполагам с информация, според която гаулайтер Кох е на път за Пилау.
— Не, не отивам в Пилау.
— Тогава в Готенхафен?
Готенхафен беше в противоположната посока.
— Точно така, в Готенхафен.
— Добре, хер Бек. Но Готенхафен е доста далече. Може би ще се намери някоя малка лодка, която да ви откара дотам. — В този момент войникът забеляза полякинята до мен и повдигна вежди. — Ваше ли е момичето? — попита и се ухили.
— Дръжте се прилично! Тя е част от тази група. Бях ранен и хората ми помогнаха, което означава, че са помогнали на гаулайтер Кох и на фюрера. — Издърпах документите си от ръката му и попитах: — Познавате ли гаулайтер Кох?
Войникът поклати глава:
— Не, но съм чувал за него.
Разбира се, че беше чувал за Кох. Репутацията му на убиец го беше направила известен. А името му всяваше страх.
— Защо Кох не ви е накарал да носите униформа? — попита войникът. — Би било по-безопасно за вас.
— Може би, но в такъв случай щях да бъда принуден да се присъединя към някоя военна част. А, както знаете, Кох не обича да дава гласност на делата си. Това е нещо, което засяга единствено него.
Войникът кимна.
— Чуйте ме. Трябва да се кача на някоя лодка за Готенхафен. Веднага.
алфред
— Beeil dich!
Побързайте, побързайте. Винаги ни караха да бързаме. От бързането сърбежът по дланите ми се засилваше.
Трябваше да прекарам деня на покритата най-горна палуба на „Густлоф“. В момента я оборудваха, за да бъде използвана като родилно отделение. Колко неуместно беше от страна на жените да забременяват по време на война. Съвсем безразсъдно. Мама в никакъв случай не би постъпила така. Сетих се за спалнята ѝ, която беше отделно от спалнята на баща ми, но после отхвърлих мисълта за това. Предпочитах въобще да не мисля за баща си.