— В кои каюти ще се настанят лекарите? — попитах, докато влачех дървените койки и ги разполагах в редици.
— Казваш „лекарите“, като че ли ще има много лекари — отвърна войникът. — Според мен лекарят ще бъде само един и ще се грижи и за жените, и за ранените войници.
Един лекар за всички пациенти? Веднага обаче осъзнах грешката си.
— Значи сестрите ще вършат по-голямата част от работата. О, да, така ще бъде много по-добре.
— Сестрите? Няма да е лесно да се намерят сестри. Във война сме, приятел. Ако някоя жена започне да ражда, ти ще бъдеш акушерката.
Възмутително. След като бяха проявили небрежност и бяха забременели в такъв момент, жените трябваше сами да се оправят. Това не беше работа на един от най-деликатните служители на фюрера.
— Нужен ни е по-голям медицински персонал. Вече сме прекалено изтощени — оплаках се аз.
— Определено — ухили се войникът. — От сгъване на покривки и поставяне на дюшеци върху пода. Човек наистина се изтощава от подобни занимания. Предпочитам да съм на фронта и да убивам руснаци, но си съсипах коляното и затова съм тук — той ме погледна — с хора като теб.
— Задачата ни е много важна — поправих го. — Ще управляваме две хиляди души.
— Две хиляди? — Той се засмя. — Мислиш, че това корито ще вози само две хиляди души? Кой ти каза?
емилия
Седяхме, треперейки на брега, а коремът ме присвиваше. Наблюдавах как бежанците пресичат леда и продължават по тясната ивица земя между лагуната и Балтийско море. Вляво беше Готенхафен, а вдясно — Пилау. Пътят и до двете пристанища щеше да бъде дълъг.
Поспорихме в групата, но накрая избрахме Готенхафен. Всички смятаха, че Готенхафен е по-близо от Пилау. Следващият въпрос беше как да стигнем дотам.
— Можем да вървим пеша — каза Ева.
— Прекадено далече е — възпротиви се Йоана. — Протокът може да бъде пресечен по-бързо с лодка. Руснаците са по петите ни. Нямаме време за губене.
— Ето какво ще направим: ще дадем каруцата на някое семейство, което се придвижва пеша — предложи поетът. — Хората ще ни бъдат благодарни за превоза. Ще се опитаме да наемем малка лодка, а после ще се срещнем с тях в Готенхафен и ще си вземем обратно каруцата. Мисля, че така ще направим услуга и на себе си, и на тях.
Нямах никакви вещи, само един гнил картоф в джоба, от който си отгризвах по малко, докато никой не ме гледаше. Той беше всичко, с което разполагах.
Това насочи мислите ми към баща ми. „Ти си всичко, което имам“, казваше той. Смъртта на мама го промени. Един ден на тила му се появи бял кичур. Когато му казах за него, той ми отговори, че кичурът бил специален — представлявал ангелска коса. Промениха се обаче и други неща. Кожата му увисна върху костите, подобно на мокра дреха. Често заравяше лице в дланите си.
Бързо осъзнах, че най-голямо удоволствие му доставяше моето щастие. Ето защо се научих да изглеждам щастлива дори тогава, когато не бях.
Татко непрекъснато се притесняваше за мен. Разплака се, когато ми съобщи, че ще ме изпрати във фермата на семейство Клайст в Източна Прусия, за да бъда на безопасно място. И на мен ми се искаше да се разплача. Искаше ми се да се разкрещя и да се възпротивя. Но за мен беше много мъчително да го гледам как тъгува за загубата на всички хора, които е обичал. Ето защо го уверих, че постъпва правилно, че го прави за добро и че не съм разстроена от решението му. Казах му, че след няколко години, когато след зимата на войната настъпи пролет, отново ще бъдем заедно.
Станах много добра в преструвките, толкова добра, че след известно време границата между истината и измислицата се заличи. А когато се справях отлично, успявах да излъжа дори себе си.
флориан
Полякинята не се предаваше. Беше на петнайсет години, носеше бебето на приятеля си, носеше мечтата за свободата. И беше смела. Не можех да го отрека.
И още едно нещо не можех да отрека. Времето ме притискаше. Бях успял да заблудя със самонадеяността си двама млади войници, охраняващи селски контролно-пропускателни пунктове, но в Готенхафен положението щеше да бъде съвсем различно. Готенхафен беше основна база на Кригсмарине, флотата на нацисткия режим. Присъствието на военните щеше да бъде масово и постоянно. Военноморската база и пристанището също така бяха плавната цел на руската Червена армия. Говореше се, че самият Кох е напуснал Кьонигсберг. Кога беше заминал и къде се намираше в момента?