Безпризорното момченце се държеше за крака на поета на обувките. Дори германецът изглеждаше стреснат.
Поетът се огледа и заговори:
— Хората са толкова много. Може би ще минат дни, преди да успеят да се качат на някой кораб. Трябва да се движим заедно. Нека да се уговорим така: ако нещо се случи и се разделим, ще се срещнем пред онази сграда с големия часовник.
Той посочи сградата с бастуна си.
Ева спря някаква жена, която тикаше бебешка количка в снега, и я попита:
— Какви са последните слухове?
— Какви са последните слухове ли? Говори се, че Хитлер е в един бункер в Берлин. — Гласът на жената беше плътен и дрезгав, сякаш беше мъжки. — А ние сме тук. Къде са бункерите за нас? — Жената вдигна очи към Ева и възкликна: — Господи, каква грамада!
Лицето на Ева помръкна.
— Извинете, качването на корабите организирано ли е? — попитах.
— Дали е организирано? — Жената се засмя. — Огледай се наоколо. Нищо не е организирано. Тук е пълна лудница, глупаво момиче. Намерете си някакво място да пренощувате, а утре се борете за бордна карта както всички други хора.
Останалите от групата се скупчиха около мен. Безпризорното момченце пристъпи към количката. Очите му се разшириха.
— Как е бебето ви? — попитах и надникнах в количката.
В нея нямаше бебе. Имаше коза.
— Не ме съди — изрече жената и застана пред количката. — Ако аз не я взема, ще го направи някой друг. Имам деца, които са гладни.
— Не ви съдя. Ние също сме гладни.
— Е, тази коза е моя. Намерете си някоя за себе си. — Тя ни огледа и ми направи знак да се приближа към нея. — Чух, че в покрива на старото кино нямало дупки. Там може би е по-топло.
— Благодаря ви — отвърнах.
Жената стоеше на мястото си и чакаше.
— Можех да ви продам тази информация.
След тези думи тя изсумтя и се отдалечи, бутайки количката по натрошените камъни и леда. След нея отекваше блеенето на козата. Стояхме смълчани в кръг и се взирахме един в друг.
Накрая Ева проговори:
— Съжалявам, но това беше най-грозното бебе, което някога съм виждала.
— За Бога, Йоана, намери си коза за себе си — изрече напевно поетът.
— В покрива на киното няма дупки — измърмори безпризорното момченце, имитирайки плътния глас на жената.
А после долетя неговият глас.
— Говори по-тихо, Клаус. Би могъл да продадеш тази информация — заяви германецът.
Опитах се да се въздържа, но не успях. Засмях се. Безпризорното момченце започна да се киска. Ева се присъедини към него. И в този момент станахме свидетели на нещо удивително. Германецът се усмихна, а после се разсмя. Неудържимо.
— Хайде да потърсим киното — подкани ни Ева, след като отново станахме сериозни.
Отдалечихме се от пристанището и огромните кораби. Дали на следващия ден щяхме да успеем да се качим на някой от тях? И ако това се случеше, кой беше корабът, който щеше да ни отведе към свободата?
Докато вървяхме, снегът продължаваше да вали, покривайки главите и раменете ни. Германецът ме хвана за ръката и ме придърпа към себе си.
— Съжалявам — прошепна. — За Ингрид.
Сведох очи. Преди да успея да отговоря, той пусна ръката ми и се отдалечи.
емилия
Той беше красив.
Рицарят беше красив. Беше чаровен, когато се усмихваше.
Не искаше никой да забележи това.
Не искаше да го признае пред себе си.
Но за един кратък миг аз го видях. Видях истинския човек, а не онзи, който беше измъчван от тайни и болка.
А този човек беше красив.
Искаше ми се да го запозная с Аугуст. Двамата толкова много си приличаха. Бяха силни, но не се перчеха със силата си.
Искаше ми се да можех да запозная мама с Аугуст. Тя щеше да го настани на масата в столовата и да му поднесе дебели филии хляб, намазани с гъст мармалад. Коремчето на чайника щеше да е топло, пълно с чай от малини. Червените макове в средата на масата щяха да махат весело от стъкления буркан. Преди да седне до Аугуст, мама щеше да си свали престилката. После щеше да се пресегне, да сложи ръка върху неговата и да каже: Tak sie ciesze, ze tu jestes. Толкова се радвам, че си тук.
Йоана все още имаше майка. Крепеше я надеждата да се събере отново с майка си. Беше готова да се бие с дракони, за да стигне до нея. Майката означаваше опора. Майката означаваше утеха. Майката означаваше дом. Момиче, което беше загубило майка си, изведнъж се превръщаше в малка лодка, плаваща в сърдит океан. Някои лодки накрая стигаха до брега. А други, както в моя случай, сякаш все повече и повече се отдалечаваха от него.
Насочих ума си към приятни мисли — към Аугуст, към топлината, към щъркелите, към дома, към всякакви други неща, които ми отвличаха вниманието от нарастващия натиск в корема ми. Вървях с останалите, докато търсехме киното. С всяка измината крачка истината ставаше все по-неумолима.