Поетът на обувките се обърна към германеца:
— Може би ще намериш начин да ни вкараш вътре, приятел?
— Може би — кимна германецът. — Застанете около мен. Заобиколихме го. Той извади малко сгъваемо ножче от джоба си и след няколко секунди вратата беше отворена. Влязохме вътре и той заключи след нас.
— Би трябвало да оставим вратата отворена — казах му. — Други хора също ще се нуждаят от място, където да се настанят.
Вътре вече имаше хора. Седяха на столовете, лежаха на пода.
— Виждам, че майката на козата е изкарала малко пари, като е продавала информацията си — заяви Ева.
— Къде ще устроим лагера си? — попита поетът на обувките и се огледа.
— В прожекционната кабина — отвърна германецът. — На горния етаж.
— Не искам да изкачвам стълбите — възпротиви се Ева. — Уморена съм. Нека просто да седнем и да изядем кашата, преди да е изстинала.
Бях съгласна с нея. Денят беше продължил толкова дълго. Пътуването с лодката, ледът, Ингрид.
Ингрид.
Гърлото ми се сви.
— И така, кой крие къпините и морковите от къщата с мъртъвците? — попита Ева.
След като се нахранихме в мълчание, сложих Емилия да легне и вдигнах краката ѝ върху един куфар. Безпризорното момченце заспа веднага. Ева също заспа бързо. Огромното ѝ тяло беше два пъти по-дълго от тялото на момченцето. Тя хъркаше, като изръмжаваше при всяко издишване. Извадих медицинската чанта от куфара си, за да ми е подръка, ако някой потърсеше помощ.
— Хей! — извика тихо германецът. Погледнах към него. — Корабите са няколко. Утре при регистрацията ще бъдем разделени.
Емилия отвори очи и ги насочи към мен. Не се бях замисляла за това.
— Трябва да се опитаме да останем заедно — прошепнах.
— И така, каква ще бъде версията ти за нея? — попита германецът и посочи към Емилия.
— Мисля, че ще бъде същата, каквато беше досега. Ще използва латвийските документи.
Той поклати глава.
— Тук ще бъде по-трудно. Всеки иска да се качи на някой от корабите.
— Ще обясня, че е бременна. Тя ще си разкопчае палтото и те ще видят, че казвам истината.
— Но Емилия не изглежда достатъчно възрастна, за да мине за онази латвийка. А и не говори латвийски. Тук те ще действат по-строго. Става дума за старши офицери, а не за новобранци.
Емилия протегна ръка и докосна коляното на германеца.
— Bitte — изрече.
— Съжалявам, но не мога да те взема със себе си. Но тя може — заяви той и ме посочи.
— Аз мога, така ли?
— Да. Както каза старецът, уменията са ценно нещо. По-големите кораби ще бъдат с болнични отделения. Те ще имат нужда от теб. Кандидатствай за работа, но им кажи, че ще вземеш пациентите си на кораба.
Емилия погледна към него и каза:
— Ти също си пациент.
— Може би. Аз наистина имам — той се поколеба — здравословен проблем.
Шрапнелът. Почти бях забравила за него.
— О, аз дори не те попитах как се чувстваш. Изглеждаш добре. Как е раната ти?
— Не говоря за това. Има още нещо.
— Какво? — попитах.
Емилия се потупа по лявото ухо, а после посочи към германеца.
Той я погледна изумено и се засмя.
— Каква си ти — малка вещица? Как разбра?
— Какво? — попитах отново.
Той се наведе към мен и прошепна:
— Лявото ми ухо е увредено. Разполагам с документ, в който пише, че съм натоварен с изпълнението на важна мисия. Трябва на всяка цена да се кача на някой от корабите. Съществува обаче вероятност да ме накарат да остана и да се включа в бойните действия. Ако увреждането ми бъде потвърдено от медицинско лице, ще бъда по-убедителен. Можеш да кажеш, че имам рана, причинена от шрапнел, и страдам от прогресивна загуба на слуха.
Какво искаше той от мен?
— Аз не съм лекар — отвърнах.
— Но аз бях твой пациент — заяви той. — Моля те просто да помислиш по този въпрос. — Грабна раницата си и посочи към прожекционната кабина. — Ще се кача горе.
После се отдалечи от нас. През последните пет минути беше разговарял с мен по-дълго, отколкото през цялото време, откакто се беше присъединил към групата ни.
Поетът на обувките все още беше буден и ни слушаше. Повдигна вежди към мен, а после се обърна на другата страна и заспа.
алфред
Взирах се в писмото от мама. Бях го получил преди два месеца. Реших да го отворя.
Скъпи мой Алфи,
Много съм разтревожена. Макар че ти изпратих много писма, не съм получила отговор на нито едно от тях. Моля те да напишеш няколко думи, за да знае момчето ти, че си здрав. Храниш ли се добре? Как е стомахът ти?