В Хайделберг е доста по-спокойно в сравнение с останалата част на страната. Благодарна съм за това, че сме изолирани. Почиствам стаята ти с надеждата, че скоро ще се върнеш у дома. Миналата седмица, докато бършех праха в дрешника ти, открих пеперудите, забодени на задната му стена.
Не можеш да си представиш колко бях изненадана. Толкова са много, а не си ми казал нищо за тях. Откога ги събираш, Алфи, и защо?
Тук всичко е такова, каквото ти го описах в последното си писмо. Къщата на семейство Иегер все още е самотна. Фрау Хенкел винаги те споменава, когато говори за тях. Мисля, че ти се възхищаваше на малката Ханелоре, нали така? Чудя се дали има нещо, което не си споделил с мен. Не се страхувай да ми поверяваш тайните си. Няма да кажа нищо на баща ти. Когато войната свърши, ще има „правилна страна“, на която да застанеш. Заставането на „неправилната страна“ би могло да доведе до тежки последствия. Баща ти е наясно с този факт. Надявам се, не ти също си наясно.
Не забравяй да обуваш по два чифта чорапи. Така ще предпазиш мазолите си.
Грабнах писалката и лист хартия.
Скъпа мамо,
Писмото ти току-що пристигна. В Готенхафен съм. Добре съм и съм много зает. Работя на кораба „Вилхелм Густлоф“ и съм прекалено ангажиран, за да ти пиша често. Не пипай пеперудите ми и, моля те, не влизай в стаята ми. Не знам нищо за семейство Иегер.
флориан
Бях сигурен. Сестрата щеше да поиска да прегледа ухото ми. Наблюдавах я, докато си проправяше път по пътеката между редовете и търсеше стълбището. Дали щеше да го намери? Седнах и започнах да си почиствам ноктите с ножчето.
Тя отвори вратата.
— Изненадана съм, че е отключено — каза.
— Знаех, че ще се качиш горе.
— Откъде знаеше?
Свих рамене.
— Ти си изключително отговорен човек. Изпитваш непреодолима нужда да лекуваш хората. — Вдигнах поглед от ножчето. — Защо?
— Непрекъснато задаваш въпроси. Почти не говориш. Попитах те няколко пъти как се казваш, но ти не ми отговори. Знаеш ли как те наричам? „Германеца“.
— Аз съм прусак.
Сведох отново очи към ножчето. Дали не трябваше да ѝ кажа?
— Добре, оттук нататък ще те наричам „прусака“. — Тя коленичи до мен. — Нека да погледна ухото ти.
Бръкна в чантата си, извади фенерче и надникна в ухото ми.
Усещах топлината на лицето ѝ до своето. Във вдлъбнатината на гърлото ѝ лежеше кехлибарена висулка.
— Красиво колие. Харесваш ли кехлибара? — попитах, мислейки си за безценния лебед.
— Аз съм литовка. Разбира се, че харесвам кехлибара. Тъпанчето ти е спукано. Отскоро. Какво се е случило с него?
— От експлозията е. Стана по същото време, когато ме рани шрапнелът.
Тя опипа мястото около ухото ми. Върховете на пръстите ѝ докоснаха леко ушната мида. Потрепнах.
— Боли ли те? — попита тя.
Поклатих глава. Не, не ме болеше. Не чувах с едното ухо, но не бях безчувствен. Лицето ѝ беше на няколко сантиметра от моето, а устата ѝ почти се доближаваше ухото ми и тя дишаше в него. Затворих очи и положих неистови усилия да не се разтреперя. Тя ме изпитваше. Отпусна се върху петите си и се ухили.
— Доволна ли си? — попитах.
— О, да! — усмихна се тя. — Със сигурност не чуваш с това ухо.
— Знам, че каза нещо. Усетих го. Но не го чух.
— Добре тогава, чуй ме сега. Аз съм Йоана. Трябва да ме наричаш по име. Не „сестрата“, нито „момичето“, а Йоана.
— Може би така няма да бъде учтиво — отвърнах. — Ти си по-възрастна от мен. Вероятно трябва да те наричам „мадам“?
Тя завъртя очи.
— Легни. Искам да погледна превръзката на раната ти. Легнах и скръстих ръце под главата си. Трябваше да я попитам.
— Или може би си „госпожа“?
— Не, не съм „госпожа“ — отвърна, оглеждайки раната. — А ти имаш ли „госпожа“?
Потрепнах.
— Там, където ме пипна току-що, все още ме боли.
— Нормално е. Ако раната беше инфектирана, щеше да вдигнеш висока температура и кожата около нея щеше да бъде по-тъмна. — С лекота заговори на медицински език. Внимателно отметна назад косата ми, която се нуждаеше от подстригване, и сложи длан върху челото ми. Дланта ѝ беше топла. — Температурата ти не е повишена. — Замълча и си прочисти гърлото. — Мисля си за това, което каза. Утре може би ще се разделим. Аз трябва да остана с Емилия.
— Трябва?
Тя продължи да размотава изцапания бинт.
— Да. Тя скоро ще роди и макар че се старае да изглежда смела, вероятно е доста уплашена.