Днес денят ще бъде натоварен. След няколко часа ще започне регистрацията за онези красиви кораби, които ще спасят хиляди хора. Във военноморската база се е събрала цяла армада. А моят кораб, „Уили Джи“, както много моряци го наричат, изглежда като скумрия сред малките риби.
Получих писмо от мама. Тя ме информира, че любопитната фрау Хенкел разнася клюки в квартала. Аз наистина видях старата самодоволна жена да наднича иззад завесите, когато онези досадници от „Хитлеровата младеж“ се появиха на прага на къщата ни и настояваха да влязат в нея. Бяха толкова арогантни и агресивни. Мисля, че по време на посещението мама беше отишла до фурната. Аз, естествено, не и казах за случката, войната вече беше изтощила напълно нервите ѝ. Но очевидно дъртата свиня Хенкел се е раздрънкала, ето защо съм принуден да ти обясня какво се случи.
След като натрапниците си тръгнаха от нашия дам, отидох в тоалетната. Забелязах, че ти излезе бързо от кухнята и се отправи към вестибюла, когато момчетата от „Хитлеровата младеж“ започнаха да чукат на вратата ви. Все още се чудя защо веднага се отзова.
Прекомерната предпазливост на никого не вреди, Ханелоре. Това, че някой е почукал на вратата ти, не означава, че трябва да я отвориш. Понякога, мило момиче, на прага ни се появяват вълци. Ако не внимаваме, може да ни изядат.
йоана
Напуснахме киното на зазоряване и тръгнахме към пристанището. Оживлението там беше прераснало в лудост.
Бежанци влачеха вещи, като използваха всякакви средства. Ева се дръпна встрани, за да избегне един мъж с велосипед, който едва не я събори, и посочи към пътя.
— Това маса за хранене ли е? — Уморен кон теглеше обърната с краката нагоре маса, натоварена с омотана с ремъци покъщнина. — Прилича ми на Тайната вечеря — заключи Ева. — Съжалявам.
На няколкостотин метра от нас се намираше гара Оксхьофт. Ева се промъкваше в тълпата, събираше информация и ни я съобщаваше:
— Говори се, че ранените войници ще бъдат докарани с влак, ако железниците все още работят. Някои хора твърдят, че руснаците вече са бомбардирали цялата железопътна линия.
Слуховете се разпространяваха како инфекция. Според някои от тях Берлин не се интересувал от германците в Източна Прусия. Според други момчета едва на дванайсет години били призовани на задължителна военна служба и носели пушки, по-големи от ръста им.
— Защо си толкова нервна? — попита ме Ева. — Знаеш, че ще се качиш на някой от корабите. Каза ми, че носиш писмо.
— Ш-ш-шт. — Огледах се, за да видя дали няма някой наблизо. — Не искам другите да разберат.
— Защо го пазиш в тайна от тях? — прошепна Ева.
— За да не си помислят, че се ползвам с привилегии и ще получа своя шанс.
— Писмото е от лекаря в Инстербург. В него се казва, че те бива в боравенето с кръв и черва, Йоана. Съжалявам, но не бих нарекла подобно нещо „шанс“ — заяви тя.
— Всичко това е несправедливо, Ева. Знаеш, че е така. Хитлер ми позволи да се преселя в Германия. Той смята, че хората от Прибалтийския регион са подходящи за германизиране. Но заради всеки човек като мен, допуснат в страната от Хитлер, е била прокудена някоя клета душа като Емилия.
Ева сви рамене.
— Животът е несправедлив. Ти си късметлийка.
Не се чувствах късметлийка. Чувствах се виновна.
— Мислиш ли, че имаш време да изпитваш угризения на съвестта? — тросна ми се Ева. — Руснаците са наблизо. Ако чакаш, съвсем скоро ще ти се пъхнат под полата и ти ще бъдеш мъртва. Съжалявам, но е безсмислено да си губиш времето с някакъв жест на добра воля към една объркана млада полякиня. Нареди се на опашката и се качи на някой кораб. Приятно ми беше да бъда с всички вас по време на тежкия преход, но вече сме на пристанището. Повече не се нуждая от групата. Нуждая се от вещите си и от място на един от корабите.
Видях някакъв моряк, който се беше навел и ровеше в купчина багаж.
— Извинете — извиках.
Морякът бързо се изправи и се опита да скрие една кристална пеперуда зад гърба си.
— Добро утро, дами. Алфред Фрик, на вашите услуги.
флориан
Стоях зад поета на обувките и полякинята и напрягах слух да чуя разговора между Йоана и моряка. Полякинята правеше всичко възможно да ме скрие.
Морякът не спираше да бърбори:
— Изпратиха ме да посрещна един влак, който всеки момент трябва да пристигне. Помислих си, че бих могъл да си уплътня времето, докато чакам, и ако е възможно, да събера някои ценни вещи със собствениците им.
Вместо да ни задава въпроси, той се оправдаваше. Беше матрос — заемаше най-ниския чин в йерархията на германския военноморски флот.