Коленичих до безпризорното момченце и му казах:
— Клаус, не се отделяй от поета. Дръж го за ръката.
Момченцето кимна. Целунах го. То доближи едноухото зайче до устните ми и аз целунах и него.
— Грижи се за момченцето, поете. — Прегърнах стареца и добавих: — И непременно трябва да ме намерите, преди да се качите на кораба.
— Сградата с часовника — напомни ми поетът. — Ще се срещнем пред нея.
В далечината се появи пуфтящ, покрит със сажди локомотив.
Емилия пристъпи към мен с изпълнени със страх очи.
— Не се притеснявай — казах ѝ. — Трябва да помогна на тези хора. Но ще помогна и на теб. — Придърпах надолу розовата ѝ шапка и я оправих. — Начерви се — прошепнах и сложих ръка върху корема ѝ. — Ще се срещнем довечера.
Дори от разстояние се виждаше, че вагоните на влака са претъпкани с ранени войници и бежанци. От прозорците на купетата висяха пътници и викаха за помощ. По перона бързаха моряци и влачеха носилки и сламеници. Лекарят крещеше и им даваше указания.
И тогава сред врявата го чух.
— Йоана.
Обърнах глава по посока на гласа.
Прусакът ме дръпна настрана.
— Искаше да знаеш нещо — прошепна и се приближи до мен. Очите му намериха моите. — Аз съм Флориан. Казвам се Флориан.
Протегна ръка и хвана с пръсти една от къдриците ми. По лицето ми се разля топлина.
Сграбчих моряка, който ме беше завел при лекаря.
— Как се казваш? — попитах го.
— Фрик. Но можете да ме наричате Алфред.
— Алфред, тези хора са много важни личности. Имат документи. Ще помогна на лекаря, но те трябва да бъдат качени на един и същи кораб с мен. Разбра ли?
— Да, фройлайн. Разбрах.
Влакът, очукан като контузен боец, изсъска върху коловоза.
Лекарят ми подаде тефтер. Дали можех да се доверя на моряка?
— Алфред, ще ми обещаеш ли, че ще се погрижиш за групата? Тази млада майка е много важна личност.
— Можете да разчитате на мен, фройлайн.
От влака се носеха настойчиви викове.
— Да тръгваме! — подкани ме лекарят.
Хванах прусака за ръка и му прошепнах в здравото ухо:
— Приятно ми е да се запознаем, Флориан.
емилия
Тя тръгваше. Защо всички ме изоставяха? Йоана обаче беше специална. Един лекар я беше избрал да работи с него. Когато влакът пристигна, настана суматоха. Отдалечихме се от коловозите и последвахме моряка, който ни поведе към пристанището.
Морякът ме притесняваше. Имаше нещо, което се опитваше да скрие. Ингрид щеше да го усети. Докато групата разговаряше с Йоана, едно гладно куче се приближи до него. Нещастното животно, което беше прекалено слабо, за да лае, започна да души тъжно краката му. Раздразнен и отвратен, морякът ритна измъченото същество с ботуша си.
— Не забравяй, че не бива да говориш — прошепна ми рицарят. — Ти си латвийка.
Моят рицар все още не ме беше изоставил. Нещо го караше да изпитва радост. Морякът или Йоана. А може би и двамата. Но и той сигурно щеше скоро да ме изостави. Татко не искаше да ме изостави. Бях усетила терзанията му, докато подслушвах зад вратата.
— Обещай ми, Мартин — каза той на господин Клайст, — обещай ми, че ще я пазиш, че ще се грижиш за нея и ще я обичаш като свое дете. Тя е всичко, което имам.
Не можех да изтрия спомена за сподавената мъка в гласа на баща ми.
Господин Клайст обеща.
— Разбира се, че ще се грижим за нея, Михал. Селото и фермата ще ѝ харесат. Елзе и Аугуст ще бъдат доволни от факта, че в къщата ще се чува още един млад глас.
— А Ерна? — попита татко. — Сигурен ли си, че ще я приеме добре?
— Ерна… да — отвърна господин Клайст.
Непрекъснато се връщах мислено към разговора — той беше казал „да“, но отговорът му прозвуча като „не“. И всеки път се сблъсквах с истината:
Господин Клайст ми се зарадва.
Елзе Клайст ми се зарадва.
Аугуст Клайст искрено ми се зарадва.
Но Ерна Клайст не ми се зарадва.
Изобщо не ми се зарадва.
флориан
Стотици хиляди хора се бяха изсипали в Готенхафен от цяла Източна Прусия и Прибалтийския регион. Сега те се блъскаха и се носеха покрай пристанището, подобно на човешки плавей. Превозни средства с надути клаксони се врязваха в морето от бежанци. Около едно блъснато от кола момиченце се беше събрала тълпа. Сиви врани се угощаваха с вътрешностите на мъртвия кон, който лежеше пред прекатурената каруца. Хората сновяха насам-натам и непрекъснато вдигаха очи към небето в очакване на Черната смърт. От едната страна на пътя, там, където почвата беше изровена от гъсениците на танковете, мучеше мършава крава. През нощта вимето ѝ беше замръзнало и се беше пръснало.