По лицето ѝ се стичаха сълзи. Каква проява на слабост. Какво щях да правя с тази разплакана жена? От едната ѝ страна застана момченцето, а от другата — старецът. Момченцето ѝ подаде грозно плюшено зайче. Душата ѝ беше изпълнена с болка и мъка. Изведнъж ме осени мисълта, че бих могъл да се възползвам от това заслепено същество с бушуващи хормони.
Макар и да ронеше сълзи, тя беше арийка, чудесен екземпляр от висшата раса.
Можеше да бъде спасена.
Да, Ханелоре. Когото човек е стиснат в хватката на войната, животинската му природа надделява над неверника, който се крие в него. Мечът ми е изваден. Смърт за всеки, който се опита да нарани тази Дулсинея.
йоана
Сваляха тълпи от ранени войници от вагоните. Докато разтоварваха влаковете, пристигна конвой от линейки. Войниците, все още облечени с покрити със засъхнала кал куртки, бяха докарани направо от бойното поле. Те виеха от болка и с отчаяние в очите протягаха ръце към мен, към всички наоколо.
На някои от тях веднага можеше да бъде поставена диагноза — коремен тиф, дизентерия, пневмония. На други трябваше да бъдат свалени дрехите и обувките, за да се установи, че им липсват крайници, че са били простреляни или прегазени от танкове.
Указанията на доктор Рихтер бяха ясни: „Ако сте сигурна, че ще оцелеят по време на пътуването, запишете ги за регистрация. Но само ако сте сигурна“.
Много от тях нямаше да оцелеят по време на пътуването. Нямаше да оцелеят и един час. В телата и гласовете им се долавяше делириумът на смъртта.
— Синът ми иска „Макс и Мориц“ за рождения си ден — повтаряше един войник. Очите му бяха затворени, а от ъгълчетата на устата му се стичаха струйки кръв. — Моля ви… „Макс и Мориц“… за рождения си ден.
— Какво е положението при вас? — попита лекарят, след като приключихме с бързите прегледи.
— Седемдесет и трима са за регистрация. Двеста и дванайсет са в много тежко състояние.
— Седемдесет и трима? Като вземем предвид моя списък, се оказва, че не разполагаме с повече места. Сигурна ли сте, че всички от тях имат шанс?
— Да.
Отговорих, без да се поколебая. Не бях сигурна, но исках да опитам. Наведох се към войника, за да му кажа, че ще може да се види със сина си и да му подари книгата. Той вече беше мъртъв. Състоянието на войниците говореше за съдбата на райха. Гласът беше ясен.
Поражение.
Но аз щях да кача тези ранени войници на големия кораб.
„Вилхелм Густлоф“ щеше да ги спаси.
емилия
Рицарят изчезна.
Йоана изчезна.
Морякът ни водеше към пункта на пристанището и пееше монотонно: Ю-го-сла-вя-ни. Беше неспокоен и непрекъснато мигаше. Рицарят си мислеше, че ще успее да го измами. Може би наистина щеше да успее. Но какво би означавало това за мен? Наближихме пункта за регистрация, който беше близо до водата. Пред него се виеха безкрайни опашки. Богатите германци, облечени в луксозни дрехи, стояха на една опашка, военните — на друга. Останалите опашки се състояха от уморени бежанци и семейства, които се евакуираха.
— Няма да се наредя на опашка — заяви Ева. — Ще изчакам да пристигне каруцата. Всичките ми ценни вещи са в нея. Не искам да тръгна без тях.
— Но, Ева, скъпа, обувките ти носят най-ценното нещо, което имаш — твоя живот — каза ѝ поетът. — Не трябва да губиш време. Всичко останало може да бъде възстановено.
— Сребърните прибори на майка ми са в онази каруца — не отстъпваше Ева. — Ще чакам.
Морякът продължаваше да върви. Не беше забелязал, че един човек се е отделил от групата. Заведе ни до опашката, на която се бяха наредили партийните функционери. После явно размисли и ни подкара към началото на опашката от бежанци. Хората започнаха да протестират.
Макар че беше много студено, започнах да се потя. Разкопчах си палтото и си поех дълбоко въздух. Извършващите регистрацията войници спряха моряка и му поискаха обяснение за причината, поради която се опитваше да пререди опашката.
— Водя четирима пътници по молба на доктор Рихтер — заяви той.
— Виждам само трима — отвърна войникът. — Нима не можете да броите?
— Много съм добър по математика. — Морякът се завъртя кръгом. — Къде е онази огромна като горила жена? Е, добре, водя трима пътници. По молба на доктор Рихтер. А тази жена е бременна. — Погледна към войника и му се усмихна подигравателно. — Значи стават четирима, нали? Нима не можете да броите?
Дръпна ме към масата, където седяха войниците, обслужващи пункта за регистрация, и ми каза:
— Ваш ред е, фрау. Покажете им документите си.