Къде бяха сега всички патета?
алфред
— Фрик, какво правиш?
— Попълвам запасите от муниции, господине — отвърнах и се престорих се, че търся нещо на рафта.
— Мястото ти не е тук — заяви офицерът. — Трябва да си на пристанището, а не в склада с боеприпаси. Заповедта ще бъде издадена всеки момент. Трябва да бъдем готови. Ще използваме всички налични плавателни съдове. Ако не действаме бързо, някой убиец от Москва ще те превърне в своя любовница. Искаш ли да стане така?
Със сигурност не. Нямах желание да се запозная със съветските войски. Техният водещ към разруха път се простираше надлъж и нашир. Уплашени до смърт селяни трескаво разпространяваха слухове за руски войници, носещи огърлици от зъби на деца. А сега руската армия се насочваше право към нас със съюзниците си, Америка и Англия, издувайки платната на Сталин. Трябваше да се кача на някой кораб. Оставането ми в Готенхафен означаваше сигурна смърт.
— Попитах те да не би да искаш да станеш любовница на Москва — излая офицерът.
— Не, господине!
— Тогава си събирай багажа и отивай на пристанището. След като стигнеш там, ще получиш допълнителни инструкции.
Огледах склада. Чудех се дали да не задигна нещо.
— Какво чакаш, Фрик? Изчезвай веднага, жалък плужек!
И така, Ханелоре, униформата ми стои много добре. Ако нямах работа, щях да си направя снимка за нощното ти шкафче. Но, уви, тук свободното време е ограничено за доблестните воини. По темата за героизма: изглежда, скоро ще ме повишат.
О, разбира се, скъпа, можеш да кажеш на всички в квартала.
йоана
Безпризорното момченце откри изоставен плевник край пътя. Решихме да прекараме нощта в него. Бяхме вървели дни наред и физическите и душевните ни сили се бяха изчерпили. Нервите ни бяха опънати от бомбите. Обикалях от човек на човек и лекувах мазоли, рани и мехури от измръзване. Но не разполагах с лечение за това, което най-много измъчваше хората.
За страха.
Германия беше нападнала Русия през 1941 година. Оттогава двете държави бяха извършили отвратителни зверства не само една спрямо друга, но и спрямо невинни цивилни граждани навсякъде по пътя си. Разпространяваха се всякакви слухове от хората, които срещахме, докато бягахме. Хитлер изтребваше милиони евреи и разполагаше с дълъг списък от „нежелателни елементи“, които бяха хвърлени в затвора или осъдени на смърт. Сталин унищожаваше народите на Полша, Украйна и на страните от Прибалтийския регион.
Бруталността беше шокираща. Говореше се за позорни прояви на безчовечност. Никой не искаше да попадне в ръцете на врага. Но ставаше все по-трудно да се определи кой е врагът. Един възрастен германец ме беше дръпнал настрана преди няколко дни.
— Имаш ли някаква отрова? — попита ме. — Хората искат отрова.
— Не бих дала отрова на никого — отвърнах.
— Добре. Но ти си красиво момиче. Ако руските войски ни настигнат, ти самата ще поискаш да вземеш отрова.
Не бях сигурна доколко мъжът преувеличаваше и доколко казваше истината. Но бях виждала какво ли не. Момиче, мъртво в канавката, с високо вдигната пола. Старица, оплакваща къщата си, подпалена и изгоряла до основи. Терорът съществуваше. И ни преследваше. Ето защо бягахме на запад към онези части на Германия, които все още не бяха окупирани.
А сега седяхме в изоставения плевник и се опитвахме да запалим огън, за да се стоплим. Свалих си ръкавиците и си разтрих напуканите ръце. В продължение на четири години бях работила с един хирург в болницата в Инстербург. Когато войната се разрази и персоналът намаля, престанах да зареждам отделението със санитарни материали и започнах да му асистирам в операционната зала.
„Имаш уверени ръце, Йоана, и здрав стомах. Ще се чувстваш в свои води, ако се занимаваш с медицина“, беше ми казал лекарят.
Медицина. Това беше моята мечта. Бях старателна, всеотдайна — може би повече, отколкото беше нужно. Бившият ми приятел твърдеше, че предпочитам учението пред него. Преди да успея да му докажа, че греши, си беше намерил друго момиче.
Масажирах вкочанените си пръсти, за да им влея топлина. За разлика от запасите ръцете ми не ме тревожеха. Не беше останало почти нищо. Надявах се да намеря нещо у мъртвата жена на пътя — дрехи, чай, дори чиста носна кърпичка. Но нищо не беше чисто. Всичко беше мръсно.
Особено съвестта ми.
Всички вдигнахме очи, когато те влязоха в плевника — млад мъж с пистолет в ръка и ниско русо момиче с плитки и розова шапка. И двамата бяха изтощени. Лицето на русото момиче беше почервеняло от напрежение. Лицето на мъжа също беше зачервено.