— След като пристигне каруцата, ще се регистрирам.
— Не, трябва да се регистрираш веднага. Лекарят ми каза, че хората в пристанището скоро ще наближат един милион. „Густлоф“ и другите кораби се готвят да отплават. Осигури си място на един от корабите. Остави каруцата и коня на някой, който има нужда от тях.
Тя се замисли върху думите ми.
— Не си виждала останалите, така ли? — попитах.
— Оставих ги при онзи странен моряк.
Тя ми обърна гръб и започна до говори с някаква жена.
— Ева, почакай. Емилия успя ли да мине през пункта за регистрация? — попитах я настоятелно.
— Не знам. Морякът я заведе заедно с обущаря и момченцето в пункта за регистрация. Оттогава не съм ги виждала.
— А какво стана с Флориан? — попитах.
Тя ме погледна озадачено.
— С Флориан? Кой е Флориан?
емилия
На 1 септември 1939 година Германия нападна Полша от запад.
На 17 септември 1939 година Русия нападна Полша от изток.
Помнех тези дати.
Две враждуващи държави се вкопчиха в Полша подобно на момичета, които се карат за кукла. Едната я държеше за краката, другата — за ръцете. Дърпаха толкова силно, че един ден главата се откъсна.
Нацистите изпратиха сънародниците ми в гета и в концентрационни лагери.
Руснаците изпратиха сънародниците ми в наказателните лагери в Сибир.
Бях на девет години, когато започна всичко това. Хората се промениха. Лицата им се сбръчкаха и хлътнаха — заприличаха на печени ябълки. Съседите разговаряха помежду си шепнешком. Наблюдавах ги, докато играеха по свирката и на двете страни. Правех го тайно. И извличах поуки от поведението им.
Но колко време аз самата щях да бъда в състояние да участвам в тази игра? В мен и около мен бушуваше война. Какво щеше да стане, ако все пак успеех да замина на Запад? Дали щях да мога да продължа да живея като Емилия Стожек, момиче от Лвов? Дали в Германия щях да бъда в безопасност?
След края на войната на чия страна трябваше да бъде една полякиня?
флориан
Часовете минаваха. Морякът не дойде в киното. Прехвърлях в ума си различни възможности. Бил е зает, защото са му възложили допълнителни задачи. Забравил е. Вероятно не беше толкова лековерен, колкото си мислех.
Ами Йоана? Дали щеше да ме търси?
Питах се дали да не напусна киното. В Готенхафен пристигаха все повече и повече бежанци. Местата на корабите намаляваха. Райхът щеше да започне да действа още по-отчаяно. Години наред Йозеф Гьобелс, авторът на арогантната нацистка пропаганда, правеше абсурдни изявления. Опитваше се да поддържа ентусиазма на германците с лъжи. „Победата ще бъде наша! Не падайте духом!“ Но победата им се беше изплъзнала през пръстите. Дланите им лепнеха от вина. А сега руснаците бяха много близо. Погледнах към агитационната листовка, която бях намерил пред киното. Беше озаглавена „Победа или смърт“.
НИЕ СМЕ ГЕРМАНЦИ!
СЪЩЕСТВУВАТ ДВЕ ВЪЗМОЖНОСТИ:
НИЕ СМЕ ДОБРИ ГЕРМАНЦИ ИЛИ ЛОШИ ГЕРМАНЦИ.
АКО СМЕ ДОБРИ ГЕРМАНЦИ, ВСИЧКО Е НАРЕД.
АКО СМЕ ЛОШИ ГЕРМАНЦИ, СЪЩЕСТВУВАТ ДВЕ ВЪЗМОЖНОСТИ:
Беше абсурдно. Не бях в състояние да прочета останалото. Сгънах листовката и я пъхнах в джоба си. Гьобелс беше прав единствено за това, че имаше добри и лоши германци. Сега обаче определенията имаха обратен смисъл.
Онези, които бяха смятани за дезертьори, щяха да бъдат екзекутирани. Колкото по-дълго чаках, толкова повече нарастваше вероятността Ланге да разкрие предателството ми. Дали беше влязъл с взлом в апартамента ми или в тайното помещение под замъка? Дали беше претърсил сандъците?
Или може би положението беше още по-лошо — нацисткият лидер Ерих Кох в момента ме чакаше на кея.
алфред
Спасителни жилетки и пояси. Това беше новата ми задача. Трябваше да доставя на кораба колкото е възможно повече спасителни жилетки и пояси. Бях доволен, защото изпълнението на задачата беше свързано със слизане на сушата и можех да отида в киното при младия деец. Преживяването щеше да бъде вълнуващо, също както в приключенските романи на Карл Май, които Ханелоре обичаше толкова много.
Но къде ли се намираше киното? Навън беше кучешки студ. Косъмчетата в носа ми станаха лепкави и замръзнаха. Ако ми се наложеше да вървя дълго време, нямаше да издържа. Зърнах стареца и момченцето пред една разрушена сграда с голям часовник.
Пулсът ми се ускори, когато пред мен се изпречи порутеното кино. Да, щях да помогна на дееца. Щях да спечеля благоразположението на партийните лидери, след като той им кажеше, че съм му помогнал.