Газейки в снега, стигнах до задната част на сградата. В този момент осъзнах, че съм забравил колко пъти трябва да почукам на вратата. Всъщност нямаше никакво значение. Вратата беше отворена и хората влизаха и излизаха свободно. Киното беше претъпкано с бежанци. Миризмата беше много неприятна. Седалките бяха отрупани с багаж и лични вещи. Чу се пронизително изсвирване. Идваше от бременната латвийка. Тя посочи с пръст към тавана. Предположих, че страда от типичната за бременните женска истерия, но когато погледнах нагоре, видях дееца, който беше застанал до прозорчето на прожекционната кабина.
Беше ми нужно доста време, за да намеря стълбите. Задъхах се, докато ги изкачвах. Приближих се до затворената врата, пред която свършваше стълбището. Дали тук трябваше да прибягна към тайното почукване? Вратата се отвори рязко и деецът ме дръпна вътре.
В малкото тъмно помещение миришеше на цигари. Махнах с ръка пред лицето си, надявайки се да прочистя въздуха.
— Ще запалиш ли? — попита ме деецът, докато крачеше напред-назад.
— Не пуша — отвърнах.
— Носиш ли го?
Говореше закодирано, но аз знаех какво има предвид. Питаше за пропуска. Колкото и да се мъчех, не успях да се сетя за терминологията, използвана в шпионските списания. Ето защо прошепнах:
— Да.
Палтото му се разтвори и аз видях пистолета на колана му. Бързо извадих пропуска от джоба си.
— Ти си добър човек — каза ми той и ми подаде листовка, озаглавена „Победа или смърт“. — Чел ли си я? — попита.
— Не — признах си аз.
— В нея се говори за добрите германци и за лошите германци. Ти си добър германец.
— Благодаря. — Усетих как се изпълвам с увереност. — Разрешено ли ми е да задам един въпрос?
Той се усмихна.
— Разрешено ти е.
— Как ще се справите? Пропускът е празен. Ще трябва да бъде попълнен и подпечатан, за да можете да се качите на някой кораб. Всеки кораб ще разполага с поименен списък на пътниците.
— Да, знам. Остави това на мен. А сега, приятел, преди да започне качването на пътниците, трябва да ми доведеш медицинската сестра.
— Красивата медицинска сестра от тази сутрин? — попитах.
Той спря да крачи.
— Мислиш, че е красива, така ли?
Често бях чувал другите моряци да говорят за момичета, понякога с големи подробности. И, разбира се, имах Ханелоре.
— Да — отвърнах и се ухилих. — Според мен със сигурност може да бъда окачествена като привлекателна.
Той се взря в пропуска.
— Можеш ли да я намериш? Искам да ѝ предадеш, че пациентът ѝ се нуждае от нея. И не забравяй, че трябва да кажеш „се нуждае“, моряко.
— Но къде да я намеря?
— Тя обеща на бременното момиче, че ще се върне да я вземе. Вероятно е тръгнала насам.
— А, да, изглеждаше много загрижена за латвийката.
Деецът се обърна към мен и запали угарка от цигара.
— Красивата медицинска сестра се казва Йоана. И още нещо, моряко — той ме потупа по рамото и издиша дима от цигарата, — разбрах, че не е свободна.
йоана
Доктор Рихтер щеше да се ядоса. Вместо да го последвам на кораба, го бях оставила сам със стотици ранени войници.
Прекрасният, благонадежден поет. Стоеше под часовника в студа, а безпризорното момченце си играеше в купчина сняг до краката му.
— Видя ли? — обърна се той към момченцето. — Казах ти, че тя ще дойде.
Момченцето се изправи и прегърна крака ми.
— Здравей, малчугане. — Погледнах към поета. — Успяхте ли да се снабдите с пропуски?
— Стояхме четири часа на онази опашка. Но ни дадоха пропуски. Малко оставаше да ме вземат в армията да поправям войнишки ботуши. В интерес на истината смятам, че Клаус беше единствената причина, заради която получих пропуск. Малките деца се ползват с предимство.
— А какво стана с Емилия?
— Настъпи голяма суматоха. Онзи бърборко, морякът, я избута към началото на опашката. Това привлече вниманието на хората. — Поетът се намръщи. — Момичето беше уплашено. Наложи се да я убеждавам да не се отказва. Накрая се съвзе и се престори, че има контракции. Легна на земята и започна да стене. Войниците искаха да я качат на кораба веднага, но тя им заяви, че няма да го направи без теб, нейната медицинска сестра. Те отстъпиха, доволни, че повече няма да се занимават с нея. Глупавият моряк толкова много се страхуваше от раждането, че пребледня и едва не припадна.
— Но ѝ дадоха пропуск, нали? И къде е тя сега?
— О, да, бременното момиче получи пропуск. В киното е. Каза, че ще те изчака. А къде е Съжаляващата Ева?