— Отиде да се нареди на опашката, за да се регистрира. Трябва да побързаме. Време е да се връщам при ранените. Ще ги качат на кораба тази нощ. Искам да взема Емилия със себе си. Вие вероятно ще ни последвате утре.
Младият моряк се появи внезапно.
— Аха! Ето ви и вас, фройлайн. — Приближи се притеснено и зашепна: — Пациентът ви е в киното и се нуждае от вас. Подчертавам, фройлайн, той се нуждае от вас.
Погледнах го озадачено. Какво имаше предвид?
— Той самият се изрази така.
Морякът се взираше в мен, примигвайки.
Оставихме го на улицата и се затичахме към киното.
флориан
Йоана се втурна в прожекционната кабина, зачервена и задъхана.
— Добре ли си? — попита.
— Бързо се появи — отвърнах с усмивка.
Тя ме погледна, раздразнена от факта, че не се е налагало да я викам спешно.
— Трябва да се върна на кораба. Ще взема Емилия със себе си. Поетът и момченцето ще се присъединят към нас утре. Ева все още не се е регистрирала.
Кимнах.
Тя ме изгледа укорително, а после скръсти ръце на гърдите си.
— Няма да ти позволя да ме караш да тичам при теб винаги когато ти хрумне. Не знам какъв театър разиграваш и не съм сигурна, че искам да знам. Мисля обаче, че заслужавам да знам името ти. Наистина ли се казваш Флориан Бек?
— Не ми ли вярваш?
Бръкнах в джоба си и ѝ подадох личната си карта.
— Що за име е Флориан? — попита тя, загледана в снимката ми.
— Майка ми ме е кръстила на един художник от шестнайсети век — Флориан Абел.
Тя сви рамене, доволна от отговора, и ми върна личната карта.
Запалих угарката и ѝ я подадох.
— Ще бъда на „Вилхелм Густлоф“ — каза тя, дръпна си от цигарата и ми я върна обратно.
— Каниш ли ме? — попитах и се усмихнах.
— Имам чувството, че ако искаш, ще намериш начин сам да се качиш на кораба.
Не бях в състояние да преценя дали се шегуваше, или беше ядосана.
— Може ли да видя пропуска ти? — попитах.
Тя го отдели от останалите документи и ми го подаде. Приближи се до прозорчето на прожекционната кабина и погледна към салона.
Разгледах пропуска ѝ, като се постарах да запомня и най-малката подробност.
— В каква посока ще плава „Густлоф“? — попитах.
— Към Кил — отвърна тя.
Кил се намираше на около триста морски мили от Готенхафен, в северната част на Германия. Беше близо до границата ѝ с Дания, близо до мястото, където може би все още живееше сестра ми Ани.
Продължавах да се взирам в пропуска.
— Вече разбрах — заяви Йоана. — Когато се нуждаеш от нещо, започваш да разговаряш с мен. Права ли съм?
Смених темата.
— Изглеждаш доволна от факта, че работиш с лекаря. Обзалагам се, че си била първа в класа.
Тя се засмя.
— Да, бях първа в класа, но какво значение има това сега? Можеш ли да повярваш, че учех, вместо да ходя на плажа? — Поклати глава. — Но аз наистина обичам да помагам на хората. И ми се иска да бъда по-близо до майка си. — Погледна надолу. — Всички тези деца. Толкова са много.
Застанах зад нея и надзърнах над рамото ѝ. Безпризорното момченце прегърна зайчето и ни махна с ръка. Ние също му махнахме.
— Момченцето много ми харесва — прошепнах.
Йоана се обърна и лицето ѝ се оказа много близо до моето.
— Защо? — попита.
— Защото се грижи за едноухи зайчета.
Усмихнах се и докоснах ухото си.
Тя се засмя.
— Харесва ми — каза и посочи към устата ми.
— Кое?
— Изглеждаш съвсем различно, когато се усмихваш. Стояхме и се гледахме втренчено. Разстоянието между нас постепенно намаля. Вече бяхме толкова близо, че почти се докосвахме. Брадичката ѝ се повдигна към мен. Сведох очи към устните ѝ.
— Аз… Може би трябва да тръгвам — прошепна тя. Кимнах бавно и ѝ върнах пропуска. Стояхме смълчани.
Изведнъж Йоана придоби смутен вид.
— Ами, довиждане — изрече и бавно отстъпи встрани.
Не казах нищо, просто я наблюдавах, докато излезе от кабината и затвори вратата.
Издишах, осъзнавайки, че съм затаил дъх.
алфред
Ахой, Ханелоре!
„Ахой“ е поздрав, който използваме ние, закалените от бурите моряци. В момента съм на най-горната палуба на „Густлоф“. Вечерта настъпи, а заедно с нея — и тъмнината. Около нас, на кея, има закотвени най-разнообразни кораби. Срещу „Густлоф“ е „Ханза“, голям плавателен съд, на който се извършва трескава подготовка. Два фара стоят на пост на входа на пристанището, но още не са запалени. Не е нужно да махаме на прелитащите над нас руски самолети.