Днес преминах от традиционната си виртуозност към нещо много по-интересно.
Както навярно си спомняш, „Вилхелм Густлоф“ не е бил предназначен за ползване като луксозен круизен кораб от богати хора. Хитлер го е построил така, че да може да служи на обикновения човек — на дърводелеца, на пощальона, на ключаря и дори на домакинята. Но сега на борда на този кораб за обикновения човек ще има изключително важни хора. „Густлоф“ ще превозва нашите ранени войници, както и офицери и пътници с предимство, в укриването на чиято самоличност ще участвам и аз. Сигурно си любопитна да научиш някои подробности за младия деец. Днес обаче няма да ти кажа нищо повече. Не бива да разкривам прекалено бързо всичките си тайни. От време на време ще те карам, моя малка рибке, да изплуваш на повърхността на водата, за да си търсиш храна.
Ти си представителка на нежния пол и аз се радвам, че е така. Дано пръстите ти никога да не се свиват в юмрук. Дано в ушите ти никога да не звучи зовът на дълга. Преди да е свършила войната, всички мъже ще имат възможност да разкрият истинската си същност. Радвам се, че и аз мога да се възползвам от тази възможност. Да бъдеш герой означава да направиш труден избор и да жертваш много неща. Всеки мъж е в състояние да се прояви като герой, когато пръстът на храбростта се свие и го повика при себе си. Този пръст ми дава знак, Ханелоре. Чувствам го.
йоана
Емилия искаше да изчака Флориан. Хванах я за ръката и я изведох от киното, уверявайки поета и момченцето, че ще се видим на следващия ден.
Пътят към пристанището беше задръстен от каруци и хора. Сивите каменни сгради от двете страни на калдъръмената улица бяха надупчени от снаряди и куршуми, с липсващи врати и прозорци. Виждаха се стаите, както в счупена къща за кукли. Зърнах красиво махагоново бюро, върху което имаше пишеща машина. Полилеят на тавана се клатеше от вятъра. Избеляло и скъсано знаме с лика на Хитлер се вееше от счупения прозорец на една парфюмерия. На него пишеше Volk ans Gewehr. Народе, на оръжие!
Дали Литва и Полша също изглеждаха толкова зле?
Документите и пропуските ни бяха проверени първо на пристанището, а после отново близо до трапа. Войниците ни заповядаха да отидем на палуба „В“, където щяхме да получим допълнителни указания. Ръката на Емилия трепереше в моята, докато се качвахме по трапа и преминавахме през отвора в корпуса на „Густлоф“.
Отвътре корабът приличаше на плаващ град. Топъл. „Огромен“ би било подценяващо размерите му определение. Оказа се, че независимо от царящия на сушата хаос германците са организирали много добре качването на кораба и следят за спазването на реда. Навсякъде бяха поставени знаци, които упътваха пасажерите.
След като стигнахме до палуба „В“, ни казаха да продължим към горната палуба за разходки, където беше оборудвано родилно отделение.
Моряци и членове на екипажа на кораба сновяха насам-натам, докато вървяхме по коридорите.
— Отместете се, моля — чу се глас зад нас и двама моряци ни подминаха, натоварени с камари от одеяла.
По радиоуредбата непрекъснато се излъчваха съобщения. Стигнахме до палубата за разходки. Емилия пусна ръката ми.
— Искам да сляза — прошепна. — Искам да бъда на открито.
— Нека да те настаня. Веднага ще се почувстваш по-добре — уверих я.
Намерих доктор Рихтер. Той ни насочи към мястото, което щеше да служи за родилно отделение.
Койки, застлани с чисти бели чаршафи, бяха разположени в правилни редове.
— Ти си първата майка, пристигнала тук — каза доктор Рихтер на Емилия. — Надяваме се, че ще имаме още един лекар на кораба, но не сме получили потвърждение.
Емилия мълчеше.
— Много ѝ е трудно — обясних на лекаря. — Като се има предвид състоянието ѝ, дългият път, езиковата бариера, фактът, че е разделена със… съпруга си.
— Естествено — отвърна той. — Но аз мога да реша един от проблемите ѝ. Пътниците ни ще бъдат от различни националности. След като започнат да се качват на кораба, ще намеря някой, който говори латвийски. — Доктор Рихтер потупа Емилия по рамото. — Не се притеснявай. Скоро ще можеш да ни кажеш абсолютно всичко.
Лекарят се обърна с гръб към нас и излезе от родилното отделение.
Ноктите на Емилия се забиха в ръката ми.
емилия
Какво щях да правя? Дали не трябваше да избягам? Паниката сякаш засилваше болката и спазмите под кръста ми.
— Не се притеснявай — каза ми Йоана. — Ще измисля нещо.
Мразех кораба. Беше стоманен, безжизнен и приличаше на пещера. Предпочитах да бъда в малка дървена лодка, издълбана от старо дърво, а дори и в плаваща орехова черупка. Ненавиждах стоманените кораби. Тези стерилни плавателни съдове не даваха възможност на човека да усети морето. Стоманените кораби представляваха кораби за водене на война. Част от мен се надяваше, че ще бъда изгонена от кораба, под предлог, че мястото ми не е тук, и ще се върна в гората при птиците.