— Не е нужно да продължаваме да говорим за багажа. Регистрира ли се за някой кораб, скъпа? — попита поетът.
— Да, да. За онзи там. За „Ханза“. А вие с кой ще пътувате?
Момченцето посочи към „Густлоф“.
Ева ме погледна и се засмя.
— Ха, и ти ли? Чудя се как успя да се справиш. Ще се качвам на кораба. Замръзнах, а и тук смърди ужасно. Ето, вземете куфара на Йоана. Знам, че би искала да си го прибере. Кажете ѝ „довиждане“ от мен. Тя беше единствената от групата, която харесвах. Съжалявам — добави Ева и сложи куфара до краката ми. — Е, беше ми приятно да се запознаем.
— Почакай! — извиках и я хванах за палтото. — За какво са другите опашки?
— За следващата проверка — отвърна тя. — Преглеждат багажа на всеки пътник.
йоана
Емилия се преструваше на заспала. Трябваше да повдигна духа ѝ. Бебето се нуждаеше от хранене. Тя трябваше да го вземе на ръце и да го накърми. В противен случай лекарите може би щяха да станат подозрителни. Ако разберяха, че не е латвийка, доктор Рихтер щеше да я предаде на военните. И аз щях да понеса отговорността за това, че съм я укривала. Стомахът ми се сви от притеснение.
Една жена се приближи до мен.
— Извинете, госпожице. Някакъв мъж иска да говори с вас.
Алфред, морякът, крачеше напред-назад в коридора.
— Здравей, Алфред. Виждал ли си днес моя пациент, онзи от киното?
— Не, не съм. Но ще се оглеждам за него — отвърна морякът.
— Моля те да ми кажеш, ако го видиш.
Той пристъпваше от крак на крак и чешеше кървавата маса, в която се бяха превърнали ръцете му.
— О, Алфред, ръцете ти са в ужасно състояние!
— Всъщност не съм дошъл заради ръцете си. Дойдох… Е, исках да кажа… Разбрах, че имате ухажор, но тази любов от далечно разстояние ми е добре позната. Ще ви се отрази добре, ако дойдете с мен да се поразтъпчем на палубата за разходки довечера. Можем да обсъдим своите възлюбени, които сме оставили у дома. — Той се ухили. — Кажете ми, обичате ли пеперуди, фройлайн?
За какво говореше той? На среща ли ме канеше? О, не. Да целуна Алфред би означавало да сдъвча шепа твърди солени бисквити. Бързо пропъдих тази мисъл.
— Алфред, всички ще бъдем много заети, преди корабът да отплава. Не смятам, че ще имам време за разходка. Честно казано, бих се учудила, ако ти имаш време.
Доктор Рихтер се приближи към нас.
— Йоана, бихте ли ми помогнали, моля? Момичетата от санаториума току-що пристигнаха. Трябва да решим къде ще ги настаним. Може би вие ще се погрижите за тях? — Лекарят погледна към Алфред и попита: — Какво правиш тук?
— Документирам медицинските процедури, свързани с евакуацията, господине — отвърна Алфред. — Някой трябва да установи, че те наистина се извършват.
Той се завъртя на пета и се отдалечи от нас.
флориан
Температурата беше около нула градуса, но аз се потях.
Проверка на багажа.
Наблюдавах пътниците, които се приближаваха към началото на опашката. Повечето спорове се водеха за предмети, които бяха твърде големи, за да бъдат качени на кораба: антики, мебели, скъпи килими. И тогава ги видях. Дървените сандъци, подобни на онези, които бях укрепвал с колани, бяха струпани един върху друг и заобиколени от въоръжени охранители. Естествено. Нацистите качваха на корабите не само пътници, но и откраднати предмети на изкуството. Изгарях от любопитство. Какво имаше в сандъците?
Хората плачеха, когато не им позволяваха да вземат със себе си обемисти вещи. Аз носех само куфара на Йоана и раницата си. Момченцето нямаше багаж, а старецът беше с една чанта и сандъче с обущарски инструменти.
Тъкмо се канех да подам на поета куфара на Йоана, когато един от войниците от охраната ни подкара към опашата.
— Придвижете се напред. Направете място, моля.
Експедитивността на германците не беше в моя полза. Те действаха бързо. Преди да успея да си съставя план, ни дойде редът да си покажем документите. Мъжът зад масата беше по-възрастен, по-опитен от войниците, които бяха дежурни на предишните пунктове. Той прелисти документите, като сравни снимките с лицата ни. Един войник обикаляше около нас и проверяваше багажа ни. След това по-възрастният войник разгледа пропуските ни. Посочи към обущаря и момченцето.
— Вие двамата продължете към трапа. — Обърна се към мен и ми заповяда: — А вие продължете към масата зад мен. Ще ви бъде направена допълнителна проверка.
Допълнителна проверка. Сърцето ми биеше като лудо. Бях забравил да си разкопчая палтото, за да се вижда раната ми. Престорих се, че вадя документите от джоба си, и освободих копчетата от илиците. Студеният въздух обгърна тялото ми. Надявах се, че той ще ми помогне да скрия потта и отчаянието. Молех се извършващият допълнителната проверка офицер да е глупак като моряка, когото бях успял да измамя.