Върнах се обратно при Флориан. Той започна да си разкопчава ризата. Засъхналата върху кожата му кръв приличаше на стрита на прах кал.
— Имаш ли други дрехи? — попитах.
— Нима искаш да кажеш, че гардеробът ми е скромен, така ли?
Усмихнах се.
— Много смешно. Легни — добавих и въздъхнах.
— Това беше дълбока въздишка. Какво се е случило?
— Емилия роди.
— И бебето не оцеля?
Изглеждаше много разстроен.
— С бебето всичко е наред. — Поклатих глава. — Но Емилия не е добре.
— Какво стана? — попита той.
Започнах да свалям конците. Какво бих могла да му кажа? Доколко щеше да бъде в състояние да разбере? Той се взираше в мен. Дали очакваше да чуе разказа ми, или просто ме гледаше? Поех си дълбоко дъх и зашепнах:
— Няма никакъв приятел. Семейството, при което живеела, я натикало в ръцете на руснаците, за да спаси дъщеря си. Измислила е историята за приятеля, за да може да продължи напред. Всъщност още не е погледнала бебето.
Изражението на лицето му се промени. Непринудеността и тъгата заличиха надменността.
— Това дете е истински боец.
— Да, но срещу кого се бори?
Той ме погледна учудено.
— Срещу всички. Срещу всичко. Срещу съдбата.
— Вече разбирам. Тя не се отделяше от теб, защото си я спасил от руснака в гората. Ти си доказателство за това, че все още има добри хора по света.
— Спри! Не казвай тези неща.
Той се взря в стената.
Издърпах последния конец от мускулестото му тяло.
— След колко време ще отплаваме? — попита той.
— Говори се, че корабът ще потегли скоро.
— Трябва да си намеря скривалище — прошепна. — Знаеш ли дали има някакво подходящо място?
Беше се качил на борда, а сега искаше да се скрие?
Поклатих глава.
— Още не познавам добре кораба. Непрекъснато се губя. — Наблюдавах го, докато си закопчаваше ризата. — Флориан, ще направиш ли нещо за мен? Ще дойдеш ли да видиш Емилия? Моля те. Това ще повдигне духа ѝ.
емилия
Дали не сънувах? Наистина ли рицарят се приближаваше към мен? Бързо седнах в леглото. Очите му веднага се насочиха към бебето.
— Да, това е красивото момиченце — каза му Йоана.
Рицарят спря и вдигна ръце.
— Розовата шапка я няма? Къде ти е розовата шапка?
Посочих към купчината дрехи. Рицарят бръкна в нея и извади плетената шапка. После вдигна внимателно бебето и я обви като одеялце около него. Момиченцето лежеше като малък лунен сърп в извивката на ръката му. Той се приближи до леглото ми.
Отмести очи от бебето към мен и после отново към бебето.
— Хмм. Твоите очи. Твоят нос. Хубавица. — Доближи устни до върха на главичката на бебето и затвори очи. Беше красив. Йоана се взираше в него. Тя също мислеше, че е красив. Рицарят отвори очи и ми прошепна: — Невероятно! Тя — това си ти, това е твоята майка, твоят баща, твоята родина. — Целуна я по главичката, наведе се и продължи да шепне в ухото ми: — Тя — това е Полша.
Ръцете ми се вдигнаха и посегнаха към детето.
флориан
Оставихме полякинята, прегърнала бебето си. Йоана излезе след мен от родилното отделение. Върху лицето ѝ беше изписана смесица от изненада и смущение. Хвана ме за ръката и ме дръпна зад някаква врата.
— Какво е това, което се случи току-що? — прошепна. — Кой си ти?
Свих рамене.
— Обичам децата. — Сложих раницата на гърба си. — Сега обаче трябва да потърся онзи моряк, за да ми помогне да намеря място, където да се скрия.
— Той защо ти помага?
Опитах се да потисна усмивката си.
— Казах му, че ще получи медал.
— Не, не е възможно да си му казал подобно нещо — отвърна Йоана.
— Напротив, точно това направих.
— Ужасен си.
Тя се засмя.
— Ужасен? Щом смяташ така, защо се смееш?
Тя се засмя още по-силно.
— Не знам. Не би трябвало да се смея.
— Тогава престани!
Тя продължаваше да се смее, облегната на рамото ми. Лицето ѝ миришеше на сапун.
— Изглеждаш добре, когато си чиста — отбелязах.
Йоана престана да се смее, но лицето ѝ сияеше.
— Благодаря ти. Благодаря ти също и за куфара.
Повдигна се на пръсти, взе лицето ми в дланите си и ме целуна.
Обвих ръце около нея. Целунах я. А после я целунах още веднъж.
— Благодаря ти също така — прошепна Йоана, като ме гледаше в очите — за Емилия.
Освободи се от обятията ми и се отдалечи.
йоана
Коридорът се препълни с пристигащите пътници. Завих към остъклената палуба за разходки. Ледени съзвездия обточваха ръбовете на прозореца. Доближих пръстите си до студеното стъкло и се взрях с празен поглед през него. Всички ме смятаха за умно момиче. Какво правех? Той беше по-млад от мен. Не знаех нищо за него. Очевидно вършеше нещо нередно. Но след като беше толкова нежен към бебето, толкова мил с Емилия, дали би могъл да бъде лош човек?
Целунах го заради Емилия.
Съвестта ми потропваше по външната страна на стъклото.
Или може би го целунах, защото исках да го направя.
И, мили Боже, целувката изобщо не приличаше на дъвчене на твърди солени бисквити.
Обърнах се кръгом и се облегнах на прозореца. Януарският мраз проникна през стъклото и през блузата ми. За първи път от много време тялото ми беше по-топло от въздуха навън.
Някои от пътниците бяха видимо облекчени и възбудени от факта, че са на борда. Други бяха нервни, стрелкаха се насам-натам като затворени в клетка птици. Аз бях от групата на хората, които изпитваха облекчение. Бях извадила голям късмет, попадайки на такъв голям кораб. Харесваше ми огромният „Густлоф“ с дебелите си стоманени стени и просторните палуби. Доктор Рихтер ми беше казал, че корабът е само на осем години и не е плавал от четири години. Тъй като не беше правил много курсове, състоянието му беше отлично. Пътуването до Кил щеше да трае само четирийсет и осем часа. После щях да се кача на влака и най-накрая да се събера отново с мама.
Толкова много промени бяха настъпили, след като напуснах Литва. Мама каза, че баща ми и брат ми може би се сражават в гората. Дали щяха да оцелеят в подземните бункери? „Густлоф“ беше моят бункер. Въздъхнах дълбоко. Толкова много битки и тревоги. Дали всичко това някога щеше да има край?