— Можете ли да ми кажете името на пациента с раната от шрапнел и увреденото ухо, госпожице Вилкас?
Приближих се до него и сниших глас.
— Нямам право да съобщавам имената на пациентите си. Сигурна съм, че ще проявите разбиране.
Войникът се подразни. Не беше свикнал да му се противопоставят.
— Ако не се лъжа, госпожице, вие сте Volksdeutsche — литовка, която е получила разрешение за репатриране в Германия. Свободата ви принадлежи на Адолф Хитлер. Нищо няма да ни попречи да ви върнем обратно на Сталин. — Ухили се, доволен от заплахата, която ми беше отправил. — Ние обаче не бихме искали да постъпим по този начин. Вие сте прекалено красива. Ето защо ви питам дали можете да ми кажете името на пациента с раната от шрапнел и увреденото ухо.
— Не съм сигурна, че го помня — прошепнах. — Може би Фредерик? Или Фриц?
Войникът се замисли. Дали вече беше узнал името му?
Присви очи и попита:
— Флориан може би? С фамилия Бек?
Явно знаеше повече, отколкото беше склонен да ми каже.
— Да, възможно е да се казва така.
— Как попаднахте на него?
— Срещнах го по време на пътуването си насам. Раната му кървеше и беше с висока температура. Някакъв проблеми ли има, господине?
Войникът прокара пръст по ръба на металната маса, сякаш проверяваше дали не е прашна.
— Ако ми казвате истината, няма никакъв проблем. Но ако участвате в укриване на дезертьор, госпожице Вилкас, тогава сме изправени пред голям проблем.
— Той има документи. Показа ли ви ги?
Започнах да сгъвам един чаршаф, за да скрия треперенето на ръцете си.
— Да, показа ми ги. Показа ми също и арогантността си. След като настоях да видя всичките документи, с които разполагаше.
Опитах се да сменя темата, вместо да задълбавам в подробностите.
— Значи сте наясно с положението му?
— Да, той е куриер на гаулайтер Кох. Бил е ранен и твърди, че Кох ви е назначил за негова лична медицинска сестра.
Дъхът ми спря, но ръцете ми продължаваха да се движат. Гаулайтер Ерих Кох ме е назначил? За какво говореше той?
Войникът поклати глава.
— Има обаче нещо — продължи той и погледна към Емилия, а после към мен, — което ми се стори подозрително. Бих искал още веднъж да прегледам документите му. Потърсих го в лазарета, където го изпратих, но не го открих. Разполагате ли с копие на медицинското свидетелство, което сте подписали?
Медицинско свидетелство, което съм подписала. Какво беше направил той?
— Съжалявам, но неговият случай не беше единствен — отвърнах.
— Да, има много ранени войници. Ето защо изпратих телеграма до кабинета на Кох с молба за потвърждение. Мислех си обаче, че може би вие ще бъдете в състояние да разрешите проблема по-бързо. Виждали ли сте го скоро?
— Да. Свалих конците, с които бях зашила раната му.
Емилия се размърда, готова да защити Флориан.
— И какво каза той? — попита войникът.
— Каза само, че е уморен. — Емилия ме погледна свирепо. — И… че иска да се качи на „Ханза“.
— На „Ханза“?
Безпризорното момченце влетя в отделението. Гърдите му се надигаха под спасителната жилетка, а по бузите му се стичаха сълзи. Протегна към мен ръцете си, в които стискаше плюшеното зайче. Конецът, с който беше зашито единственото ухо на играчката, се беше скъсал.
— О, не! — възкликнах.
Момченцето кимна нацупено.
— Не се притеснявай, веднага ще го зашием. — Обърнах се към войника. — Приключихме ли, господине? Както виждате, предстои ми операция.
емилия
Флориан Бек. Рицарят се казваше Флориан като свети Флориан, покровителя на Полша. Нацисткият войник се беше опитал да ни създаде проблеми. Беше изпълнен с омраза. Ако беше разбрал, че съм полякиня, щеше да ме изхвърли от кораба в Балтийско море.
Йоана крачеше из отделението, докато пришиваше ухото на зайчето към тялото му. Беше бясна или размишляваше. А може би и двете. Безпризорното момченце се приближи до леглото ми и надникна към бебето.
— Здравей! — каза ѝ той. — Аз съм Клаус.
Погледнах към момченцето. Бузите му бяха червени, ожулени от студа и вятъра. Стигащата до коленете му синя спасителна жилетка го смаляваше. И то беше само като мен, но беше едва на шест години. Къде ли бяха родителите му? Мама казваше, че присадената пъпка не вирее добре. Обущарят обаче го обичаше. Беше очевидно. Щеше да се грижи за него за разлика от фрау Клайст.
— Четири години. При нас си повече от четири години — оплакваше се фрау Клайст. — Имаш ли представа какво ми струва това?
— Баща ми ще дойде да ме прибере — отвърнах. — Ще ви плати.