— Алфред, хората са прекалено много. Ще се наложи някои да бъдат свалени от кораба, нали? — попитах.
— Не, никой няма да бъде свален. Чух, че пътниците вече надхвърлят осем хиляди, а качването на кораба още не е преустановено.
Осем хиляди? Местата на кораба бяха под хиляда и петстотин. Минавахме покрай каюти, предназначени за четирима души. Във всяка от тях обаче бяха натъпкани по една дузина пътници, които се опитваха да заспят. Купчините от куфари и чанти стигаха до тавана.
— Тук все пак е поносимо — заяви Алфред. — Следобед пристигнаха над триста флотски помощнички. Настаниха ги в най-долната част на кораба. В отводнения плувен басейн.
Осъзнах какъв късмет съм извадила, попадайки в родилното отделение. Там имаше достатъчно място и беше относително спокойно. Проправяйки си път през морето от пътници, стигнахме до стълбището. Някои от хората носеха спасителни жилетки, които допълнително стесняваха пространството.
Започнахме да изкачваме стъпалата. Въздухът стана по-студен. Облякох си палтото. Алфред ме спря и доближи пръст до устните си. Пропуснахме няколко души покрай себе си. После той отвори една малка врата на стълбището и ме дръпна за ръкава.
Намирахме се в някакво помещение, което беше празно.
— Къде сме? — попитах.
— В комина — отвърна Алфред.
— Ш-ш-шт.
Гласът идваше откъм отвора на комина. Вдигнах глава и видях Флориан, който слизаше по вътрешната стълба.
— Алфред, би ли ни оставил сами за момент? — попитах.
флориан
Тя ми зашлеви плесница.
След като не реагирах, понечи да ме удари отново. Този път хванах ръката ѝ.
— Как си посмял да го направиш? — промълви.
— За какво говориш? — отвърнах.
Лицето ѝ беше на сантиметри от моето.
— Знаеш за какво говоря — прошепна тя. — Написал си фалшиво писмо. Казал си на войника, че ме е назначил Ерих Кох. Даваш ли си сметка как могат да се отнесат с мен?
Пуснах ръката ѝ.
— Какво се е случило? — попитах.
Тя вдигна ръце във въздуха.
— Русият нацист, онзи, за когото ми спомена, дойде в родилното отделение да те търси.
— И какво му каза?
— Нищо. Казах му, че не знам нищо. — Заговори по-бързо: — Той обаче ми обясни, че е видял документите ти, че си куриер на Кох и че Кох ме е назначил за твоя медицинска сестра!
— Ш-ш-шт. Онзи моряк вероятно чува всичко.
— Нека да чува — прошепна тя. — Той си мисли, че е герой, като ти помага при изпълнението на някаква шпионска задача, която ти е била възложена от райха.
— Момчето не е никакъв герой. Трябва да стоиш далече от него.
— Излагаш ни на голям риск. Не е честно. Ева твърдеше, че си шпионин. Ингрид твърдеше, че си крадец. Трябваше да ям се доверя.
Как би следвало да постъпя? Тя можеше да ме издаде. Дали щеше да го стори?
йоана
Стояхме и се взирахме един в друг.
— Кажи ми какво искаш да знаеш — изрече Флориан.
— Наистина ли пренасяш нещо по заповед на гаулайтер Кох?
— Не. Пренасям нещо по собствено желание — отвърна той. — Едно произведение на изкуството.
— Крадеш произведения на изкуството?
— Не, нацистите крадат произведения на изкуството.
Нима твърдеше, че е отнел това произведение на изкуството от нацистите?
— Престани да се правиш на загадъчен.
Той въздъхна, а после започна да шепне:
— Аз съм реставратор, Йоана. Поправям и реставрирам произведения на изкуството. Тъкмо по тази причина не служа в армията. Работех в един музей в Кьонигсберг. Консервирах творбите, опаковах ги и ги предавах на директора на музея и на сътрудниците му. В един момент обаче осъзнах, че те ме използват.
— И тогава открадна някакъв предмет на изкуството, за да си отмъстиш?
— Не „някакъв“, а безценен предмет на изкуството. — Замълча за миг и добави: — Да кажем, че съм взел нещо, което ще попречи на разкриването на една загадка.
В думите му нямаше никакъв смисъл. Но и да имаше, нямах желание да се замесвам.
— Обичаш ли страната си? Обичаш ли семейството си? — попита той.
— Естествено — отвърнах.
— И аз. Имам по-малка сестра, която е далече оттук. Тя е всичко, което ми остана. Мисля за нея всеки ден. Баща ми изработваше карти. Поръчваха му ги хората, които се опитваха да ликвидират Хитлер. Нацистите го убиха и ми изпратиха сметка от триста германски марки за екзекуцията му. Разбираш ли? Нацистите поискаха да им платя за това, че са убили баща ми. Как би се чувствала, ако Сталин ти беше поискал пари, след като е убил някого, когото обичаш?
— Престани!