— Е, ти постъпваш много почтено. Укриваш полякиня и бебето ѝ в родилното отделение.
— Говори по-тихо. Става дума за нещо съвсем различно и ти го знаеш. Тя е жертва. Длъжна съм да ѝ помогна — заявих.
— Няма значение. Ако се разбере, че си качила една полякиня с чужда лична карта на кораба, където тя заема място, което някой германец би могъл да използва, с теб е свършено. И двамата сме загазили здраво. Аз обаче няма да те издам. Поетът няма да ни издаде. Не съм шпионин, Йоана. Не работя за никаква организация. Работя за себе си, за семейството си и за други хора като мен. Ако истината излезе наяве, ще си призная, че аз съм написал писмото, и ще кажа, че ти не знаеш нищо за това.
— Ами ако не ти повярват? — попитах.
— Ще им обясня как съм действал. Ще им покажа писмото и бележника си. От тях ще стане ясно, че съм се упражнявал, фалшифицирайки подписа ти.
— Какво писмо?
Той замълча и си пое дълбоко въздух.
— Бележката, която остави в къщата в имението. Аз я взех.
— Взел си бележката ми?
Толкова се бях притеснявала, че онзи лист хартия с името ми ще бъде намерен в къщата. Бележката е била у Флориан през цялото време.
— Взех я, защото се опитвах да те предпазя — прошепна той.
— Е, сега трябва да се опиташ да предпазиш себе си. Онзи войник ми каза, че е изпратил телеграма до Кох със запитване за теб.
Вратата се отвори и бледото лице на Алфред се показа през нея.
— Извинете, че ви прекъсвам. Имате ли нещо против да напусна поста си, за да отида до тоалетната?
— Не — отвърнах. — Излизам след малко.
емилия
Корабът беше изпълнен с необичайни звуци. Захлопващи се стоманени врати, глухи стъпки, отчаяни викове. Природата, външният свят, дори фермата ми се струваха безкрайно далече.
Бях работила толкова усърдно за семейство Клайст. Фрау Клайст твърдеше, че не правя нищо както трябва, но в същото време нямаше нищо против да чистя, да готвя и да варя сладко вместо нея. Студената изба в дъното на двора се превърна в любимото ми място. В горещите дни седях на една щайга пред нея, облегната на студените камъни. Аугуст поправяше лавиците, когато си беше у дома. Елзе се навърташе около мен и ме молеше за лъжица сладко от рози.
Вината не беше нейна.
Аз обаче си задавах безброй въпроси.
Дали се беше замисляла за онова, което се случи? Дали си спомняше следата, която петите ми оставиха в прахоляка, докато войниците ме влачеха през двора? Дали писъците ми звучаха в нейната глава така, както звучаха в моята?
Или може би и тя като мен се опитваше да забрави за всичко това и да мисли за розовото сладко?
флориан
Дали Йоана казваше истината? Дали войникът действително се беше свързал с кабинета на Кох, или тя ме излъга, защото беше ядосана и искаше да ме изплаши?
Изчаках до полунощ, надявайки се, че по това време всички вече ще са заспали. Бях видял тоалетните в коридора, докато морякът ме водеше към комина. Излязох безшумно през малката врата с раницата на гърба и с наведена глава.
Хората бяха заели всяко свободно кътче на кораба, но въпреки всичко никой не ме видя, когато се отбих в тоалетната. После отидох в родилното отделение, за да се видя с Йоана. Ако казаното от нея беше вярно, още на зазоряване корабът щеше да гъмжи от войници, които щяха да започнат да ме търсят.
Надникнах през вратата, но нея я нямаше. Полякинята спеше, прегърнала бебето. Отправих се към лазарета. Гледката беше мрачна. Ранените войници лежаха върху дървени палети. Разстоянието между тях беше един фут. Йоана се занимаваше с един от войниците недалече от вратата. Думите ѝ се чуваха ясно в безмълвната тъмнина.
— Не носите годежен пръстен — изрече войникът.
— Не, но вече ви казах, че имам приятел. Не мърдайте, за да мога да довърша превръзката.
— Позволете ми да бъда ваш приятел само тази нощ — не отстъпваше войникът.
Пръстите ми се свиха в юмрук.
— Моля ви, потърпете още малко — отвърна Йоана с напрегнат глас.
Войникът продължаваше да нахалства. Сграбчи я със здравата си ръка и я подкани:
— Хайде, дайте ми една целувчица.
— Хей!
Думата излезе от устата ми, преди да успея да я спра.
— А, ето те най-после! — възкликна Йоана. — Тъкмо разказвах на сержант Мюлер за теб. След малко свършвам.
Пристъпих назад в коридора, за да остана скрит от погледите на войниците.
Йоана излезе от лазарета.
— Какво искаш?
— Това често ли се случва? — попитах.
— Те не са на себе си — отвърна тя. Въздъхна уморено и прибра една къдрица зад ухото си. — Имам работа. Какво искаш?