Когато се появих на вратата, сестрата се занимаваше с войниците.
— Дойдох да постъпя в лазарета по собствено желание — заявих. Краката ми започнаха да треперят. — Моля ви да ме настаните веднага на някое легло.
— О, Алфред, съжалявам, но ти страдаш от морска болест. Отделението е за ранени войници.
Стомахът ми се преобърна в знак на протест.
— Всъщност аз съм ранен. Организмът ми е съсипан от врага. Врагът е морето.
— Това първото ти плаване ли е?
— Да, но се заклевам, че ще ми бъде последното.
— Преодолей го, моряко — каза един офицер от леглото си. — Качи се на най-горната палуба и глътни малко въздух. Погледни към хоризонта.
— Това наистина помага — съгласи се сестрата.
— Моля ви — обади се един ранен войник, — не глезете този човек. Изгубил е обяда си и плаче? Аз изгубих ръката си.
Обърнах се към него.
— Ако знаехте, че безопасното ви пристигане в Кил зависи от мен, господине, може би щяхте да проявите малко повече състрадание към другаря си. Ще запомня думите ви.
Излязох от лазарета и се свлякох до стената в коридора.
Скъпа Ханелоре,
Когато се намирам на кръстопът, както ми се случва напоследък, умът ми често поставя под въпрос човешката почтеност. Прости ми, ако говоря неясно, но щом имаме обща цел и сме част от един и същи отбор, не би ли трябвало да полагаме максимални усилия, за да си помагаме взаимно? С умиление си спомням как веднъж двамата с теб бяхме в един и същи отбор. Участвахме в някаква игра на улицата. Сещаш ли се? Ти беше облечена с къса плисирана пола, а косата ти беше вързана със зелена панделка. Играта не продължи дълго, защото майка ти те извика да се прибереш, но в тези кратки моменти, Лоре, ни свързваше обща цел. Целите и принципите са от особено значение.
За мен е тревожен фактът, че хората не подпомагат и дори не приемат радушно съотборниците си. Но още повече ме притесняват онези, които са на страната на противниковия отбор. Минавали ли са ти някога през ума подобни мисли, Ханелоре? Свързвала ли си ги с родителите си и по-точно с обстоятелството, че преценката на майка ти е допринесла за накърняването на собственото ѝ съвършенство? Веднъж попитах майка ти защо се е омъжила за баща ти. И знаеш ли как ми отговори тя? Изрече най-странното нещо:
„Защото го обичам.“
йоана
Обещавам.
Така ли каза той? Дали нещо друго не се криеше зад тази дума? Или собствената ми злочеста самота ме накара да взема ножицата?
Флориан се появи, когато излязох от родилното отделение и се отправих към лазарета. Не бях сигурна дали все още е на кораба. Тайно се зарадвах, че го виждам. Защо ми беше толкова трудно да се сърдя на някои хора?
— Моля те. Ще отнеме само няколко минути. — Той се усмихна. — Обещавам.
Бързо го последвах до стълбището. Подскачаше пъргаво и вземаше по две стъпала наведнъж, въпреки че раницата беше на гърба му. Промъкнахме се до комина през малкия коридор на стълбището.
— Сигурен ли си, че искаш да го направя? — попитах.
— В момента не мога да измисля нищо друго. — Облегна се на вратата и добави: — За всеки случай, ако някой се опита да влезе.
— Разкрачи се — казах му и застанах между краката му. — Така е добре. А сега се наведи леко.
Той се смъкна надолу, опрял гръб във вратата, и доближи краката си до моите. Лицата ни бяха едно срещу друго.
— Колко? — попитах.
— Колкото е възможно по-късо.
Прокарах пръсти през косата му, за да я изправя. Така щеше да ми бъде по-лесно да я подстригвам. Косата му беше гъста и мека близо до скалпа.
— Имаш хубава коса — казах.
Той протегна ръка и нежно плъзна една от къдриците ми между пръстите си. Затвори очи и изрече:
— Май че е време да започваш.
Хванах кичур коса с лявата си ръка и го отрязах с дясната. Той отвори очи и погледна към кичура между пръстите ми. Двамата се засмяхме.
Отрязах по-голямата част от косата му, а после я подкъсих, доколкото беше възможно. Покрай ушите беше по-трудно. Приближих се до него и започнах да режа много внимателно. Той сложи ръце на кръста ми. Дали се опитваше да стои на безопасно разстояние от мен?
— Не се притеснявай — каза ми. — Няма да те целуна.
— В момента съм много заета — пошегувах се аз.
Той замълча.
— И така — изрече нерешително, — аз съм ходил в Литва.
Беше откровен. Реших, че и аз трябва да се държа по същия начин с него.
— Знам — отвърнах. — Първата вечер в плевника, когато извадих шрапнела. Тогава каза някои неща.