Лицето му помръкна.
— Така ли?
— Каза, че веднъж си посетил Литва. Каза също, че трябва да оздравееш, за да намериш Ани.
— О, не е чак толкова зле. Вече ти споменах, че Ани е сестра ми.
Кимнах и продължих да подкъсявам косата му.
— Каза ми, че съм красива. Каза ми, че си добър танцьор, и ме попита дали имам приятел.
— Е, това е… нетактично — усмихна се той.
— Ти не беше на себе си. Не осъзнаваше какво говориш.
Продължих да го подстригвам, осезавайки тишината и ръцете му, обхванали кръста ми. Най-накрая той наруши мълчанието:
— В нощта, когато съм ти наговорил всички онези неща… ти каза ли ми нещо?
Спрях да щракам с ножицата, погледнах го и кимнах. Пръстите му докоснаха леко гърба ми. Притегли ме към себе си, а после ме притисна към гърдите си. Доближих уста до ухото му и прошепнах тихо:
— Казах ти, че съм убийца.
флориан
Хълбоците ѝ бяха в ръцете ми. Устните ѝ се допираха до ухото ми. И тогава думата излезе от устата ѝ.
Убийца.
Отметнах глава назад и се засмях.
— Това е здравото ми ухо, но ми се стори, че те чух да казваш „убийца“.
Тя не ми отговори. Взираше се в мен, а очите ѝ се пълнеха със сълзи. Какво? Тя не се шегуваше?
— Аз — проговори бавно Йоана, като си пое дълбоко въздух — убих братовчедката си.
Усетих как се ококорвам. Тя кимна. Сълзите потекоха по бузите ѝ.
— Убих своята… своята братовчедка Лина — заекна тя. — Лина беше най-добрата ми приятелка. Когато се канехме да избягаме от Литва, баща ми няколко пъти ми каза да не оставям никакви следи и да не говоря за това с никого. Аз обаче не можех да замина, без да се сбогувам с Лина.
Сълзите продължаваха да се стичат по бузите на Йоана. Едва си поемаше дъх. Плачът ѝ ми причиняваше болка.
— Написах ѝ писмо, в което ѝ обясних, че сме включени в списъка на Сталин, защото баща ми членуваше в една антисъветска организация. Дадох писмото на нашата готвачка и я помолих да ѝ го изпрати. Не биваше да го правя. След като заминахме, служители на НКВД претърсили къщата ни. Един член на организацията, който беше тайната свръзка на баща ми, ни писа, за да ни уведоми, че писмото е попаднало в ръцете им.
— Готвачката им е дала писмото ти?
— Да — прошепна Йоана. — Майка ми смяташе, че жената вероятно се е опитала да предпази себе си. Тъй като ние вече бяхме заминали, от НКВД издирили по адреса върху плика семейството на Лина и ги арестували вместо нас. От свръзката на баща ми разбрахме, че са ги депортирали в Сибир. — Избърса сълзите си и продължи: — Преди две години получихме кодирано писмо от нашата съседка. От него научихме, че чичо ми е бил измъчван и е починал в един ГУЛаг.
Притиснах я до себе си. Вече можех да си обясня поведението ѝ. Йоана се чувстваше отговорна за изпращането на братовчедката ѝ в Сибир.
— Кога се случи това? — прошепнах.
— Преди четири години. През юни четирийсет и първа — изплака Йоана.
Бях чувал за бруталните изтезания на Сталин в сибирските наказателни лагери. Братовчедката на Йоана вероятно беше мъртва. Искаше ми се да ѝ кажа нещо, с което да я успокоя, но не ме биваше в тези неща.
— Може би е намерила начин да избяга. Може би все още е жива.
Лицето на Йоана светна.
— Мислиш ли? — попита тя и си избърса очите. — Чувствам се толкова виновна. Упреквам се за това, че съм свободна за сметка на живота на семейството ѝ. Рисунката, която намери в куфара ми, е от Лина. Тя беше много талантлива и ѝ предстоеше да постъпи в едно училище по изобразително изкуство.
— Престани да говориш за нея в минало време. Може би тя скоро ще се върне в Литва.
Думите ми, изглежда, ѝ подействаха успокоително.
Стояхме смълчани. Честността и чувството ѝ за вина ме караха да я харесвам още повече. Изтрих сълзите ѝ с ръка. Тя продължи да ме подстригва.
— Какво ще правиш, след като пристигнем в Кил? — попита.
Ще те целуна, искаше ми се да ѝ кажа.
— Какво ще правя ли? Първо ще се опитам да направя всичко възможно да не ме арестуват. После ще се опитам да намеря сестра си и да се погрижа за нейната безопасност, докато войната свърши. А ти?
— Ще се опитам да се свържа с майка си и да разбера какво става с баща ми и брат ми. — Тя приключи с подстригването и изчисти с ръка космите от раменете ми. — Готов си, прусако. Мисля, че се получи добре. Няма да е лошо обаче да се избръснеш.
Ръцете ми още бяха върху хълбоците ѝ. Взрях се в кехлибареното колие на врата ѝ.
— Може ли да ме наричаш Флориан вместо „прусака“? — Притиснах я до себе си и прошепнах: — И не мисля, че в плевника не съм бил на себе си. Наистина смятам, че си красива. Почини си и после ела при мен — добавих. — Ще те чакам тук в девет и половина.