Тя се замисли, усмихна се и ми кимна. После тръгна към вратата.
— Нямах намерение да ти казвам, защото бях ядосана, но онзи рус войник дойде в родилното точно преди да отплаваме. Получил е телеграма от Кох.
Главата ми се завъртя рязко към нея.
— Наистина. В телеграмата пишеше: „Бек да ми се обади лично. Кажете му, че доктор Л. е мъртъв. Нужни са ми ключовете. Спешно.“ — Йоана протегна ръка и докосна бузата ми. — Ще се видим в девет и половина — добави и излезе през малката врата.
Стомахът ми се преобърна. Доктор Ланге беше мъртъв. Кой се беше добрал до него?
Аз щях да бъда следващият.
емилия
Йоана се върна усмихната. Дали беше излязла, за да се срещне с рицаря? Когато птиците се чифтосват, оперението им става по-ярко. Забелязах го у рицаря и Йоана. Цветът на перата им се промени, след като пристигнахме в пристанището. Нещо се случваше между тях.
Люлеенето на кораба се засили.
— Времето сигурно е станало още по-лошо — отбеляза Йоана и погледна към тавана. — Имаме късмет, че сме на закрито.
По радиоуредбата на кораба звучаха весели мелодии. Изведнъж музиката беше прекъсната от празнична реч, произнесена от Адолф Хитлер. Точно преди дванайсет години на този ден, трийсети януари, той беше станал канцлер на Германия. Беше ми трудно да разбера немския език, на който говореше Хитлер, докато крещеше от високоговорителите. Успях да схвана смисъла на едно изречение и настръхнах цялата:
„Нима някога се е случвало безпомощната гъска да не бъде изядена от лисицата?“.
алфред
Припаднах сред бежанците на пода на музикалната зала. Гърлото ми гореше от фантомите, които непрекъснато се надигаха в стомаха ми.
Едно момиченце си играеше с раздърпано плюшено мече близо до краката ми. Изведнъж детето престана да се занимава с играчката си и дълго се взира в мен.
— Ти се глупаво момиче. Не е учтиво да се взираш в хората. Особено в човек в моето състояние — уведомих го аз.
То се изхили, сгъна мечето в кръста и ми показва с мимики, че и то повръща.
— О, много е смешно, нали?
Протегнах ръка и изчоплих с нокти от лицето на мечето едното от копчетата, които му служеха за очи.
флориан
Отидох на палуба „А“, за да видя как е безпризорното момченце. То спеше, а главичката му лежеше на скута на поета.
— Подстригал си се. Изглеждаш почти представителен. — Старецът се засмя. — Седни за малко. Почини си. Корабът извършва придвижването вместо нас.
— Да, поне не ни се налага да вървим — отвърнах.
— Така е, но не забравяй, че поетът Емерсън е казал: „Когато обувките ни се износят, енергията от пътуването е преминала в тялото ни“. — Той кимна и ми намигна. — За тази мъдрост Емерсън е задължен в най-голяма степен на обущаря си.
Стояхме смълчани. Харесваше ми този мил човек. Защо не ми се беше удала възможност да се уча на занаят при някой като него вместо при доктор Ланге? Ако бях послушал баща си, как щяха да изглеждат нещата сега? Посочих към момченцето и отбелязах:
— Извадило е късмет с теб.
— Не, аз съм късметлията — отвърна старецът. — Момченцето ми дава сила. — Погледна ме и чертите на лицето му омекнаха. Протегна ръка и добави: — Аз съм Хайнц.
Поех ръката му и казах:
— Флориан.
Той задържа ръката ми в своята, взирайки се в мен.
— Децата и младите хора като теб пострадаха най-много. Войната лиши много от тях от бъдеще. Родителите ти живи ли са?
Поклатих глава.
— Предполагах — изрече тихо той и ме потупа по коляното. — И ти си безпризорно момче.
— Ще предадеш ли малчугана на Червения кръст в Кил? — попитах.
— Не мисля, че бих могъл да се разделя с него — отвърна обущарят. — Много ми харесва да играя ролята на „опи“. Листчето с адреса в Берлин, което беше закачено на палтото му, е у мен. Ще го заведа там и ще видя какво ще стане по-нататък. — Той въздъхна. — Не се знае обаче колко време ще издържи Берлин. Имаш ли други близки?
— Имам сестра. Казва се Ани. Не съм я виждал от три години. Не знам дали ще я позная след толкова дълго време.
— Ще я познаеш. Краката ти ще те насочат към нея.
Старецът се облегна назад и започна да си тананика мелодията на „Лили Марлен“. Това насочи мислите ми към Йоана.
— Женен ли си, Хайнц? — попитах.
— Прекарах петдесет и пет години с любовта на живота си. Загубих съпругата си през юли миналата година. — Той посочи към момченцето. — Точно когато си помисли, че е загубил всичко, което му е било скъпо, човек среща някого и осъзнава, че все още е способен да обича.