— Знам какво имаш предвид — отвърнах и си погледнах часовника.
— Убеден съм, че знаеш. — Той се усмихна. — А и тя го заслужава.
йоана
21:15 ч.
Оставаха още петнайсет минути до срещата ми с Флориан. Спомних си коментара на Ева, че той не е прекалено млад за мен, и се усмихнах. Надявах се Ева да се чувства добре на „Ханза“
ТРЯС!
Силно раздрусване. Главата ми се удари в стената. Лампите примигнаха.
Емилия беше на пода.
Какво ставаше?
ТРЯС!
Пълен мрак. Жените се разпищяха.
ТРЯС!
Виеха сирени. Цялото родилно отделение изведнъж се наклони към предната част на кораба. Аварийните лампи започнаха да просветват.
емилия
ТРЯС!
Тялото ми беше изхвърлено от койката.
Паднах на пода.
ТРЯС!
Непрогледна тъмнина. Започнах да пълзя. Не виждах бебето.
Изкрещях името на медицинската сестра.
ТРЯС!
Писъци.
Звук от счупено стъкло. Вой на сирени.
алфред
Бяхме на двайсет и пет морски мили от брега.
ТРЯС!
Нещо се удари в левия борд на кораба.
Каква беше това?
ТРЯС!
Още една експлозия. Тъмнина. Не можех да дишам.
ТРЯС!
Панически писъци изпълниха главата ми. Тялото ми се премести.
Корабът се накланяше напред.
Носът му потъваше.
флориан
ТРЯС!
Телата ни се удариха едно в друго.
Старецът ме хвана за ръката.
— На мина ли попаднахме? — прошепна.
ТРЯС!
Момченцето се размърда.
— Опи?
— Да. Тук съм.
Старецът бързо стегна каишките на спасителната жилетка.
ТРЯС!
Изведнъж разбрах.
Торпеда.
йоана
Стоях, без да знам какво трябва да направя. Къде бяха доктор Вент и доктор Рихтер? Помогнах на една пищяща бременна жена да стане от пода. Тя стискаше уплашено ръката ми.
— Моля ви, помогнете ми! — промълви.
Емилия грабна Халинка. Пъхна я в една калъфка за възглавница, а после я омота с чаршаф. Погледна ме и извика, сочейки с пръст нагоре.
Корабът се наклони още повече. Всички предмети се плъзнаха по пода. Ноктите на бременната жена пробиваха кожата ми.
Емилия пристъпи към действие. Облече си палтото и си сложи розовата шапка, а после взе една спасителна жилетка от купчината в ъгъла, сложи си я и стегна каишките ѝ. С едната си ръка държеше повитото бебе, а с другата подхвърляше спасителни жилетки на жените. Хванах една жилетка със свободната си ръка и я навлякох на бременната жена.
— Нека всички да запазим спокойствие — казах. — Ще изчакаме доктор Вент или някой от капитаните, за да получим указания. Сигурна съм, че ще бъде направено съобщение.
— Не! — изкрещя Емилия, докато жестикулираше като обезумяла. — Палтото. Студено е. Горе. Веднага!
Емилия искаше да каже, че трябва да отидем на най-горната палуба, а там е студено.
Емилия искаше да каже, че корабът потъва.
емилия
Картината с горящия, потъващ венец изплува пред очите ми. Шумът в коридора се усили.
Извиках на жените:
— Бързо! Вземете си палтата. Загърнете се. Студът ще ви убие.
Дали ме чуваха? Дали ме разбираха? Не осъзнаваха ли, че трябва да се махнем от металния контейнер?
На кораба имаше повече хора, отколкото наброяваше населението на някои градове. Мислех си как хиляди пътници от всичките нива на кораба ще се втурнат към най-горната му част. Стълбищата щяха да се задръстят. Нито една от жените не се движеше достатъчно бързо. Тичах насам-натам и ги гонех от отделението, сякаш бяха гълъби.
Йоана искаше да изчакаме, за да ни кажат какво да правим.
Не. Трябваше да се махнем оттук. Веднага.
Сведох очи към миниатюрното бебе. Очичките ѝ бяха широко отворени.
Бебето започна да плаче.
Аварийните лампи светваха и угасваха. Един моряк притича през скупчените в коридора бежанци, подканвайки ги да си облекат спасителните жилетки.
— Какво се е случило? — изкрещях след него.
— Торпеда. Руска подводница.
Беше ни торпилирала руска подводница? Корабът се наклони много силно. Предметите започнаха да се плъзгат по пода.
Изведнъж роялът в музикалната зала полетя напред и премаза момиченцето с мечето, преди да се разбие в стената, издавайки какофоничен вой. Пътниците крещяха и стенеха в опитите си да помогнат на детето, което приличаше на смачкан плод.