В гърлото ми се надигна пареща жлъчка.
Някаква жена, която седеше до мен, вдигна бебето си и извика:
— Помогнете ни! Какво трябва да направим?
Жената протегна ръка към мен.
Вдигнах спасителната жилетка от пода до краката на обезобразеното момиченце и я навлякох през главата си.
— Вероятно трябва да излезете оттук — казах на жената.
Проправих си път до стълбището.
флориан
Коридорът беше пълен с пътници.
— Торпеда! Подводницата е под кораба! — изкрещя някой.
Паниката прерасна в ужасяващи викове и безумен хаос.
Сложих раницата на гърба си. Хванах момченцето и го вдигнах на ръце.
— Трябва ли да слезем от кораба? — попита ме то.
— Да. Дръж се за мен. Здраво. Не ме пускай.
— Опи! — изкрещя момченцето.
— Да — отвърна му поетът на обувките. — Тук съм.
— У теб ли са монетите? — попита момченцето.
— Да, у мен са — отвърна старецът.
Умът ми препускаше през конструкцията на кораба. Бяхме на палуба „А“, в предната столова. Трябваше да изкачим две палуби, за да отидем при Йоана, а после да стигнем до горната палуба за разходки. Замислих се за четирите нива под нас. Корабът се наклони още повече. Неистови писъци раздираха тъмните коридори. Не след дълго щяхме да бъдем хванати в капан.
— Бързо! — изкрещя старецът. — Почакай, Флориан. Къде е спасителната ти жилетка?
Сирените продължаваха да вият.
— Върви пред мен — извиках на обущаря, — за да мога да те повдигна, ако се наложи.
Започнахме да си проправяме път през морето от хора към стълбището. Следвах плътно стареца. Носех момченцето на гърдите си, а раницата беше на гърба ми. Момченцето се държеше за врата ми, а краката му бяха на кръста ми, сключени в глезените под раницата.
Някой от блъскащата се тълпа събори пожарогасителя от стената на стълбището. Той избухна и разпръсна пяна на всички страни. Някои от хората се подхлъзваха и падаха. Други просто ги газеха и продължаваха напред. Чувах хрущенето на телата под краката им в тъмнината и тежкото дишане на момченцето в косата ми, докато бутах поета нагоре по стъпалата. Хората се хващаха за мен и се вкопчваха в гърба ми. Наведох се напред, без да се сгъвам в кръста. И тогава усетих как нещо се опъна върху рамото ми. Беше презрамката на раницата ми.
Презрамката се скъса.
йоана
Радиоуредбата пращеше и излъчваше съобщения.
„Запазете спокойствие. Придвижете се към най-горната палуба, като спазвате установения ред.“
Доктор Вент влетя в родилното отделение и ми каза:
— Не слушайте съобщенията. Изведете жените на палубата и ги качете на спасителните лодки. Бързо!
— Какво трябва да вземем със себе си? — попитах и тръгнах към мястото, където беше куфарът ми.
— Нищо! — отвърна той. — Само спасителните жилетки. Хайде, по-живо!
Изведох жените в коридора и ги насочих към стълбището.
Коридорът вече беше наводнен. Къде беше Емилия? Ледената вода се просмука през ботушите ми.
— Ерика! — изкрещя отчаяно някакъв мъж. — Ерика, къде си?
Корабът се беше килнал наляво и носът му потъваше. Стъпалата бяха наклонени, което затрудняваше допълнително изкачването им. Безжизнено тяло на дете лежеше стъпкано близо до стълбището. Опитах се да спра и да го вдигна от пода, но тълпата ме повлече.
Хиляди оглушителни викове изпълваха стълбищната шахта.
— Ще се удавим! — изкрещя една жена.
Някъде под нас отекна оръдеен изстрел. Блъскащите се хора бяха обхванати от още по-силна паника. Напредвах, но имах чувството, че краката ми не се движат. Хората се катереха един върху друг, докато се изкачваха по стъпалата.
По-слабите падаха назад, озоваваха се под нечии крака и не успяваха да се изправят. Стълбището се задръсти. Корабът продължаваше да потъва. Онази жена беше права.
Всички щяхме да се удавим.
алфред
Затичах се надолу по наклонения коридор, а ледената вода стигаше до коленете ми. До мен плуваше малко момче. Всички пътници се движеха в обратната посока. Аз обаче знаех нещо, което те не знаеха. Във вентилационните тръби имаше стълби. Блъсках се в хората и продължавах напред.
— Моряко, моля те! — извика някой зад мен.
Стигнах до края на коридора. Появи се един моряк и ме хвана за ризата.
— Побързайте, всички трябва да напуснат каютите и да се качат на най-горната палуба.