— В каква степен е засегнат корабът? — попитах.
— Удариха ни три торпеда. Палуба „Е“, машинното отделение и носовият отсек са разрушени.
Палуба „Е“. Плувният басейн. Флотските помощнички бяха на палуба „Е“. Койките на моряците бяха в носовия отсек.
В стълбищната шахта се чу звук от разцепващи се греди и подскачащи по стъпалата нитове.
— Корабът потъва — каза морякът. — Потърси някакво палто.
Последвах го до горната палуба за разходки, като преди това взех палтото на една жена, която се мъчеше да си облече спасителната жилетка.
Морякът започна да разбива вратите на каютите, които не се отваряха. Избутваше хората към стълбището.
— Хайде! — извика ми. — Изкарайте ги навън!
— Да, всеки трябва да бърза — измърморих и отворих вратата на една каюта.
На пода лежаха жена и дете, потънали в кръв. В средата на каютата беше застанал морски офицер с допрян до тавата пистолет.
Стоях и го гледах като хипнотизиран. Дали щеше да го направи?
Мъжът се обърна и насочи пистолета към мен.
Побягнах към вентилационните тръби.
Аз съм мислител. Умея да разсъждавам.
Торпедна атака: приблизително в 21:15 ч.
Капацитет на кораба: 1463 пътници.
Пътници на борда: 10 573.
Спасителни лодки: 22.
И тогава си спомних.
Десет от спасителните лодки липсваха.
емилия
Стигнах до най-горната палуба. Снегът падаше косо и ме шибаше в лицето. Притисках бебето до гърдите си. Поривите на вятъра ни блъскаха, опитвайки се да ни съборят. „Густлоф“ беше легнал на левия си борд, а носът му вече беше под водата. Заледената палуба лъщеше и беше хлъзгава. Клекнах и започнах да пълзя с Халинка, като ѝ говорех на полски.
— Nie placz. Не плачи.
Нощта беше тъмна. Морето се пенеше, мрачно и гневно. Огромни вълни се разбиваха в кораба. Един моряк изстреля сигнална ракета. Тя полетя нагоре, подобно на червен метеор, осветяващ безкрайното, изпълнено със сняг небе. Обезумели пътници изкачваха стълбището и се втурваха напред. Наблюдавах ги как се подхлъзват върху гладката повърхност и с писъци падат във водата като човешки дъждовни капки.
Хората плачеха. Блъскаха се. Моряците крещяха. Някаква жена избута момичето, което ѝ беше препречило пътя, без да обръща внимание на молбата му за помощ. Спрях и коленичих далече от тълпата, като притисках мекото, топло телце на Халинка до гърдите си. Запях „Всички патета“ и преметнах едната си ръка през металния парапет на палубата. Корабът потъна още по-надълбоко в морето.
Моряците се бореха със замръзналите лебедки, с които спасителните лодки бяха закрепени за левия борд.
Спасителните лодки на десния борд бяха неизползваеми, тъй като се издигаха високо над водата.
Аз обаче не търсех спасителна лодка.
Търсех рицаря.
флориан
Стигнахме до най-горната палуба.
— Дръж се за мен — изкрещях на стареца.
— Почакай! Подът е заледен. Обувките ни ще се хлъзгат — отвърна ми обущарят. — Трябва да пълзим.
Заледената палуба се изпълваше с тълпи от хора. Някакъв мъж се затича. Краката му се подхлъзнаха и той излетя във въздуха. Гърбът му се пречупи на две върху парапета, преди да отскочи от него и да падне в морето.
Видях, че във водата е спусната спасителна лодка, която беше наполовина пълна. В нея имаше двама моряци. Вятърът и водните пръски ме шибаха в лицето и ми пречеха да виждам и да се движа. Хората се втурнаха към следващата лодка, като се блъскаха и подскачаха в опитите си да се качат в нея. Някой отряза задното въже, но предното не се освободи. Лодката се преобърна и започна да се клати, изсипвайки хората в непрогледния мрак на морската бездна.
Зловещи писъци изпълниха здравото ми ухо. Другата половина на главата ми беше изолирана, безучастна.
— Къде ти е спасителната жилетка? — изкрещя старецът и сграбчи безпризорното момченце.
Аз се криех. Не бях получил жилетка.
Някои от пътниците се хвърляха от кораба, вместо да изчакат, за да се качат на спасителна лодка. Безброй тела със спасителни жилетки подскачаха във водата.
— Трябва да потърсим нашите момичета — изрече обущарят. — Къде ли са те?
йоана
Излязох на най-горната палуба, посрещната от ледения вятър и снега.
Бях изпуснала Емилия от погледа си на стълбището. Крещях името ѝ и търсех розовата ѝ шапка. Доктор Вент и доктор Рихтер вече бяха на палубата и качваха ранените в една лодка. Насочих бременните жени към тях. Лекарите ми дадоха спасителна жилетка. Облякох я и вързах връзките на предницата.