— Моля ви — извика някакво момиче. — Моята братовчедка е на долната палуба. Моля ви, помогнете ми да я намеря.
Нейната братовчедка. Хиляди хора бяха на долните палуби. Хиляди хора бяха хванати в капан.
Изведнъж корабът изскърца и се наклони рязко.
— Качи се на някоя от лодките. Веднага! — изкрещях на момичето и го заведох до близката лодка.
Хванах се за парапета до стълбището. В този момент чух силен трясък зад гърба си. Едно от огромните зенитни оръдия се плъзна по палубата, вряза се в парапета и се стовари върху една лодка, която току-що беше спусната във водата. Оръдието, лодката и всички пътници бързо потънаха.
От гърдите ми се изтръгна писък.
алфред
Успях да стигна до най-горната палуба. Всички пищяха. Да пищиш означаваше да не мислиш. Пътниците си пробиваха път към парапета и спасителните лодки. Наблюдавах ги как плачат, крещят и се молят за помощ. Молеха се да останат живи.
Сцената сякаш се разиграваше на фона на някаква музика. Хората ме гледаха, а очите им бяха унили и отчаяни. Ръцете им се протягаха към мен в пълен синхрон.
Спасете ме. Спасете ме. Спасете ме.
Пълзяхме по хлъзгавата палуба. Една ранена жена ме хвана за глезена и изпищя:
— Моля ви, помогнете ми!
Солта от сълзите ѝ беше размазала грима ѝ.
Кимнах. Да, тя щеше да се нуждае от помощ, за да оправи съсипаното си лице.
Трябваше да действам, вместо да изпадам в паника. Не бях в състояние да го направя. Хаосът беше разрушил способността ми да се концентрирам и ме правеше пасивен наблюдател. Ръката ми започна да се движи, завъртайки невидимата ръчка на музикалната кутия на смъртта. Не исках мелодията да спре. Видях как спускат една лодка. Разпознах сред пътниците в нея капитан Петерсен. И тогава разумът ми ме призова. След като нашият капитан напускаше кораба, същото трябваше да сторя и аз.
Спасителна лодка. Да, щях да се кача на някоя спасителна лодка.
Мехурите по дланите ми се пукаха и кървяха. Избърсах ги във вълненото палто, което бях задигнал от пътничката. Пробих си път през гъстата тълпа до парапета. И тогава видях дееца, стареца и момченцето.
Деецът крещеше. Вените на врата му бяха изпъкнали. Устата му се изкриви, докато събираше всичките си сили, за да изреве една-единствена дума.
Йоана.
флориан
Малкото останали лодки се пълнеха бързо. Раницата висеше от рамото ми на една презрамка и аз се пързалях и залитах.
Зърнах розовата шапка в тълпата. А после видях Йоана. Полякинята пълзеше едва-едва с бебето. Придвижих се сред навалицата до тях. Алфред, морякът, лазеше бавно към мен.
— Йоана, Емилия, бързо! Първо жените и децата! — извиках.
Йоана се обърна, видя полякинята и я сграбчи.
— Бързо! — казах на Йоана. — Качвай се в лодката. Аз ще помогна на Емилия за бебето.
— Вземи малкия — изкрещя поетът, докато буташе като обезумял безпризорното момченце през тълпата. — Моля те, вземи го.
— Опи! — проплака момченцето и се опита да се върне обратно при обущаря.
Един моряк помогна на Йоана да слезе по въжената стълба в спасителната лодка. Тя протегна ръце да поеме бебето.
Полякинята отказа да ѝ го даде. Направи ми знак да се кача в люлеещата се лодка.
Хората напираха. Лодката започна да се пълни.
— Хайде! Слез в лодката! — подканих Емилия.
— Тя има доверие единствено в теб — извика Йоана. — Иска ти да свалиш бебето.
— По дяволите! — изкрещях и подадох раницата си на Алфред.
Поетът на обувките подхвърли една спасителна жилетка над главата ми. Поех бебето от полякинята и слязох в лодката.
— Хората са прекалено много — провикна се някой. — Ще се преобърнем.
— Само още един човек — каза морякът.
— Почакайте! Не! — изревах. — Има и други хора, които трябва да се качат с мен.
— Само още един човек — повтори морякът.
— Емилия, бързо! — изпищя Йоана.
Емилия се взря в нас, а после бързо бутна безпризорното момченце надолу по стълбата. Въжетата се откачиха и лодката падна във водата.
Емилия все още беше на палубата.
Аз държах в ръце бебето ѝ.
Алфред също все още беше на палубата.
Той държеше раницата ми.
йоана
Лодката падна в черната вода.
Развиках се заради Емилия.
Флориан се развика заради раницата си.
Огромни вълни се блъскаха в лодката и я подмятаха. Една жена повърна в скута си. Откъм кораба, който продължаваше да потъва, се чуваше силен тътен. Безпризорното момченце стоеше право в лодката, а малките му ръце бяха протегнати към кораба.