— Опи! — ридаеше то. — Опи!
Появи се кичур бяла коса.
— Идвам, Клаус! — отекна глас над лодката.
Поетът на обувките скочи от кораба с краката напред и полетя към морето.
— Поете! — изкрещях.
Тялото му падна близо до лодката, в която се намирахме. Флориан ми подаде бебето и стана на крака, готов да се гмурне във водата след него. Една вълна подхвърли нагоре лодката, Флориан залитна и се стовари върху болта, който крепеше греблото. Безпризорното момченце го сграбчи за палтото. Лодката се разлюля и носът ѝ се повдигна.
— Гребете настрани от кораба! — извика някой. — Потъвайки, той ще ни повлече със себе си.
— Изчакайте — каза безпризорното момченце, взирайки се във водата. — Изчакайте моя опи.
— Хайнц! — извика Флориан в мрака, а гласът му трепереше от вълнение. — Хайнц, чуваш ли ме?
Поетът на обувките обаче не се показа над водата. Флориан ме хвана за ръката и прошепна:
— Торбата с монетите. Старецът я завърза за колана си. Даде на мен спасителната си жилетка.
— Опи! — изхълца безпризорното момченце. — Не, моля те, от.
Поетът.
Нашият прекрасен поет на обувките. Нашият опи.
Нашата единствена светлина в мрака.
Бяхме го загубили.
алфред
Спасителната лодка беше във водата. Аз не бях в нея.
Не бяха останали използваеми лодки.
Някои от хората бяха скочили след спасителните лодки. Мен не ме биваше в скоковете.
Страхувах се да скоча.
Викове. Плач. Оръдейни изстрели.
Корабът потъна още по-надълбоко в морето.
Изведнъж усетих как някой ме дърпа и ме раздрусва. Младата латвийка, която беше родила, крещеше в лицето ми и ме теглеше. Наклонът на кораба стана още по-голям. Ужасът ми — също. Запрепъвах се зад момичето, а гърбът ми тежеше много. Минахме покрай два сала, замръзнали и залепнали един за друг. Момичето започна да ги рита, за да ги откърти от палубата. Успя да освободи единия от тях. Дръпна ме в него.
И после започнахме да се плъзгаме.
емилия
Салът представляваше стоманена плоскост с големи поплавъци в двата края. По дължината му бяха наредени талпи, а между тях имаше мрежа. Корабът се наклони и салът започна да се плъзга. Премина през палубата подобно на спускаща се по заледен склон шейна.
Стържене на метал. Писъци на хора.
Държах се здраво за мрежата. Салът полетя към морето.
Зад нас падаха предмети и разплискваха водата. Багаж. Празни салове. Празни тела.
Наблизо плаваше претоварена лодка. Давещи се хора висяха от бордовете ѝ и се опитваха отчаяно да се прехвърлят в нея.
— Моля ви — промълви едно момче. — Много ми е студено. Моля ви, пуснете ме да се кача.
Момчето стискаше борда на лодката и се мъчеше да се изкатери в нея.
— Лодката е препълнена. Ще се преобърне — не отстъпваха хората.
— Може ли поне да стоплите ръцете ми? Моля ви, помогнете ми.
Хората не стоплиха ръцете му. Те удряха пръстите му, докато момчето не ги разхлаби, а после се плъзна под водната повърхност, изпускайки няколко балончета въздух.
— Елате! — изкрещях на хората в морето. — При нас на сала има място.
В този момент огромна вълна повдигна сала и ни отдалечи от потъващия кораб.
Колко глупаво беше от наша страна да вярваме, че сме по-силни от морето и от небето. Наблюдавах от сала как красивите морски дълбини поемат грамадния стоманен кораб. На една голяма глътка.
йоана
Бебето. Безпризорното момченце. Какво трябваше да направя?
флориан
Полякинята. Раницата ми. Къде бяха те?
емилия
Рицарят. Бебето беше у него. Знаех, че той е избавител.
алфред
Телата бяха разпилени подобно на човешки конфети. Дали все пак щях да получа медал?
флориан
Кърмата на кораба беше единствената част от него, която стърчеше над водата. От парапетите му висяха хора, а краката им се клатеха във въздуха. Стотици пътници бяха блокирани на остъклената палуба за разходки в задната част на кораба. Хората удряха бясно с юмруци по стъклото. Нивото на водата в нея се издигаше все по-нависоко. Един смел моряк се олюляваше върху кърмата и удряше стъклото с брадва, опитвайки се да освободи хората. Стъклото не искаше да се счупи. Той замахна по-силно, загуби равновесие и падна в морето. Наблюдавахме ужасени как хората зад стъклото започнаха да се давят.