Близо до задната част на „Густлоф“ плаваше спасителна лодка. В нея седяха един капитан и няколко моряци.
Около нас вълните подмятаха хиляди безжизнени тела. Оглеждах се за Хайнц и за моряка, у когото беше останала раницата ми. Едно момиче риташе и пищеше във водата близо до нашата лодка.
Съблякох спасителната жилетка и я хвърлих към нея.
— Хвани се за ръката ми — казах ѝ.
— Не! — изкрещя някаква жена в лодката. — Тя ще ни преобърне!
Изправих се на крака и се надвесих над борда. Лодката се наклони. Всички се разпищяха. Пресегнах се и хванах момичето за косата. Тя се вкопчи в ръката ми и аз я изтеглих в лодката. Падна, мокра до кости и изтощена, в краката ни.
Една жена, която беше облечена с кожено палто, изкрещя:
— Нямахте право! Изложихте всички нас на опасност!
— Млъкнете! — изревах. Тялото ми се тресеше от гняв. — Чувате ли ме? Млъкнете!
Настъпи тишина. Безпризорното момченце скри разплаканото си лице в извивката на ръката си. Йоана посегна към мен и ме докосна.
Стоварих се на седалката до нея и отпуснах глава в дланите си.
Съдбата е ловец.
Дулото ѝ се допря до челото ми.
йоана
Тъмнината беше изпълнена с викове. Снегът, примесен със суграшица, се носеше хоризонтално от вятъра и ни шибаше в лицата. Една спасителна лодка близо до нашата беше пълна с плачещи жени и деца. Флориан я видя и се изправи на крака.
— Нуждаят се от някой, който да гребе.
Сложих свободната си ръка на гърба му.
— Останѝ — прошепнах. — Моля те, Флориан. Останѝ при мен.
— Отивам — каза съпругът на жената с коженото палто и стана от седалката.
Жената започна да му се кара, но той смело скочи от едната лодка в другата.
Докато се носехме в морето от тъмнина, станахме свидетели на нелепата смърт на хиляди хора. Притиснах бебето до гърдите си и затворих очи. Сцените продължаваха да изплуват в ума ми. Силно наклонената палуба. Жената, която подхвърли бебето си надолу към един моряк. Морякът протегна ръце, но не успя да хване детето. То падна върху плаващия наблизо стоманен сал, а после се изтърколи в морето. Хилядите отчаяни хора, които подскачаха, ритаха и не можеха да си поемат въздух. Морската вода, която нахлуваше в устите и ноздрите им и изпълваше дробовете им. Високите вълни, гневното море и вятърът.
Раненият войник, който ме беше молил да го целуна, се носеше мъртъв по водата до нашата лодка, а главата му беше омотана в мрежата на един сал. Толкова много хора се нуждаеха от помощта ми. Вече не бях в състояние да направя нищо. Ледената вода се отразяваше пагубно на сърцето. Тя щяха да умрат от хипотермия. Вместо да помагам, бях принудена да наблюдавам как панорамата на катастрофата се разкрива пред очите ми.
Вината е ловец.
Аз бях неин заложник.
емилия
Една вълна с бял гребен ни подмяташе до група салове, повечето от които бяха празни. Беше изминал по-малко от един час, откакто корабът беше торпилиран. Хиляди мъртви тела с широко отворени очи плаваха, замръзнали в спасителните жилетки. Стори ми се, че в тъмнината близо до потъващия кораб видях силуети на спасителни лодки. Нашият сал беше много по-далече от кораба от останалите салове и лодки. Морякът повръщаше във водата. Издърпах раницата от ръката му. Той ми благодари и се надвеси още повече над ръба на сала.
Раницата на рицаря беше у мен.
Бебето беше у рицаря.
Рицарят сигурно искаше да си върне раницата.
Аз исках да си върна бебето.
Болка раздра гърдите ми. Исках я. Исках си бебето.
Откъм кораба се чу силно пукане. Костите му се огъваха и се чупеха от причинения от усукването натиск. Заоблената кърма се издигна вертикално към небето. Някои хора висяха от парапетите и пищяха. Други се премятаха заднишком и намираха смъртта си. В някоя от потъналите части на кораба избухна взрив. Изведнъж целият кораб се освети. Ярко сияние озари водата и гротескната сцена. Взрях се в грамадния блещукащ кораб. По вълните отекна стон, подобен на дълга прозявка, и докосна лицето ми. А после светлините изгаснаха. Корабът изчезна в черната морска бездна. Огромният стоманен град заедно с хиляди хора, затворени в него, падаше надолу към дъното на морето.
Последва тишина, нарушавана единствено от шума на вятъра и вълните. Подскачахме нагоре-надолу, нагоре-надолу, вълните се плискаха и се къдреха, през мрака се процеждаха ридания.
До мен във водата плаваше тялото на млада жена със спасителна жилетка. Полата ѝ се вдигна и образува съвършен кръг. Жената се завъртя в бавен пирует. Мъртвите ѝ ръце бяха протегнати напред, а снегът се сипеше като пудра захар върху тъмната ѝ коса. Една дъска, върху която имаше две зъбни протези, мина покрай мен и изчезна в тъмнината.