Спасителните лодки бяха прекалено далече, за да ме чуе някой, ако започнех да викам. Нямах гребло. Огледах водата наоколо, за да потърся нещо, с което да греба. Навсякъде около нас се люшкаха малки дечица. Главичките им, най-тежката част от пъхнатите им в спасителни жилетки телца, ги бяха преобърнали. С всяка следваща вълна трупчетата се удряха в сала. Бях заобиколена от стотици удавени деца с главички във водата и крачета във въздуха.
Това беше моето наказание. Бях изгубила честта си. Бях изгубила всичко.
Срамът е ловец.
Срамът ми беше навсякъде около мен.
алфред
Ханелоре, ангел мой,
Нощта е тъмна. Не знам откъде да започна. Плавам със сал в Балтийско море. Моят кораб, „Вилхелм Густлоф“ потъна. Отплавахме от Готенхафен по обед на трийсети януари. Мислех си, че това е идеално време за тръгване. В края на краищата трийсети януари беше рожденият ден на Вилхелм Густлоф, на когото беше кръстен корабът, а също и годишнина от издигането на Хитлер на власт.
Пътуването започна с над десет хиляди пътници на борда. Да, десет хиляди. Още в самото начало на плаването ме порази морска болест. Бях толкова зле, че се наложи да прекъсна изпълнението на задълженията си.
Няколко часа след като се отправихме към Кил, точно в двайсет и един часа и петнайсет минути по моя часовник, бяхме ударени от три торпеда. Корабът започна да потъва. Сирените завиха и всички бяхме насочени към спасителните лодки. Дива паника обхвана пътниците. Би бичо неуместно за мен да ти описвам сцената. Тичах през тъмните коридори и ги усещах като неравен дюшек под краката си — от онези, които ненавиждам. Не след дълго обаче осъзнах, че всъщност вървя по килим от тела. Трите взрива разкъсаха не само кораба, но и пътниците. Помолих едно момиче в коридора да се отмести. След като тя не отговори, я смушках. Кръглата ѝ глава с форма на узряла праскова се завъртя. Половината от лицето ѝ липсваше. Не мога да престана да мисля за това. Доволен съм от факта, че не си тук и не ти се налага да ставаш свидетел на тази потресаваща разруха.
Потъването на кораба продължи не повече от шейсет минути. Последното му гмуркане ще го завлече надълбоко, на дъното на Балтийско море. По моя преценка температурата на водата е приблизително четири градуса по Целзий. Почти е невъзможно човек да оцелее на този студ дълго време. В момента виждам хиляди хора във водата, които със сигурност ще умрат, макар че са със спасителни жилетки. За щастие аз се намирам на сал с една млада латвийка, чието новородено бебе беше качено на спасителна лодка без нея. Вълните са огромни и морската болест не ме оставя на мира. Непрекъснато изливам съдържанието на стомаха си в морето. Униформата ми е мръсна. Загубил съм, изглежда, едната си обувка.
Докато плавам сред тъмнината и смъртта, разполагам с достатъчно време не само да разсъждавам, но и да бъда откровен с теб. Изправен съм пред непоносимата реалност. Как бих могъл, Лоре, да те обичам истински? Не бих могъл и не би трябвало — не и след онова, което ти толкова грубо заяви на всеослушание насред улицата. Въпреки всичко увлечението си остава и ми носи удовлетворение по неописуем начин. Вероятно то парира страха.
Ето защо не му позволявам да ме напусне.
И така, страхът е ловец. Той ни обкръжава, когато не сме въоръжени и когато най-малко го очакваме. И тогава сме принудени да вземаме решения.
Аз взех правилното решение. Опитах се да помогна.
Ти предпочете да спуснеш щората, да не ме допуснеш до себе си. Решението ти, Ханелоре, беше погрешно.
флориан
— Корабът потъна — изрече Йоана.
Зъбите ѝ тракаха. Гласът ѝ прозвуча като шепот.
Преброих около петдесет души в нашата спасителна лодка. Можеха да се поберат повече хора.
Обущарят.
Полякинята.
Бяхме ги загубили и двамата.
Студът в открито море щеше да ни убие. Извиках на момченцето и го придърпах в скута си. Обърнах се настрани и обкрачих седалката.
— Направи като мен — казах на Йоана. — Ще сложим децата между нас. Пъхни бебето под блузата и палтото, до кожата си.
Те се завъртя към мен, гушнала бебето. Приближих се максимално до нея и я прегърнах, за да заслоня децата от вятъра. Главите ни се докоснаха.