алфред
Скъпа Ханелоре,
Новините са мрачни, нощта е много студена. За да се стопля, си мисля за лятото в Хайделберг. Виждам те там. Виждам тъмната ти коса върху плътно прилепващия до тялото ти червен пуловер. У дома виждах много неща, но повечето хора не отдаваха заслуженото на наблюдателната ми природа. Наивната ми майка например твърдеше, че от мен ще излезе добър пекар. „По какво съдим за човека…“ В момента не си спомням останалото. Хората знаеха, че имам мисли, но не искаха да ги чуят. А аз имах не само мисли. Имах теории, планове. Спомняш ли си как започнах да ти говоря за тях на тротоара? Ти до такава степен се вдъхнови, че избяга, вероятно за да ги споделиш с хората.
Хитлер, той разбира теориите ми. И аз неговите. Не е разумно да се защитават болните, слабите и нисшите същества. По тази причина казах на момчетата от „Хитлеровата младеж“, че баща ти е евреин. Даваш ли си сметка, че се опитвах да помогна, Лоре? Майка ти не е еврейка. Мислех, че ще проявиш достатъчно разум и ще обясниш на офицерите за майка си, че ще се отъждествиш с по-висшето същество в себе си.
Но ти беше на друго мнение.
И сега, години по-късно, все още съм озадачен от последния ни разговор. Помниш ли го? Аз го помня съвсем ясно. Излязох от къщи и изтичах на тротоара, докато те отвеждаха. Уведомих ги, че наполовина си представителка на висшата раса. Ти спря, обърна се рязко и ме погледна.
„Не! — извика. А после изкрещя много силно: — Аз съм еврейка!“
Думите ти отекнаха между сградите и се понесоха надолу по улицата.
„Аз съм еврейка!“
Сигурен съм, че всички чуха изявлението ти. То прозвуча почти като гордост. И по някаква причина тези думи сега се заседнали като косъм в тръбата, през която се оттича умът ми.
„Аз съм еврейка!“
емилия
Подмятахме се върху водата от толкова дълго време. Понякога ми се струваше, че виждам светлини в далечината, но вълните ни отклоняваха от тях. Къде бяха руските подводници, торпилирали кораба? Дали бяха под нас? Притисках раницата на рицаря до гърдите си, за да ме пази от вятъра. Фактът, че раницата му беше у мен, ме караше да се чувствам близо до него. Той беше добър човек. Мислите за него ме топлеха. Трябваше просто да изчакам да изгрее слънцето. След колко време щеше да стане това? Навярно след седем или осем часа?
Можех да издържа дотогава. Идвам, Халинка.
Морякът ту говореше, ту се надвесваше над водата. Сочеше ме с пръст и споменаваше името на фюрера. Непрекъснато ме наричаше Ханелоре. Това ме плашеше. Той ме плашеше. Гледаше изпод вежди. Бях го забелязала още на пристанището. Фрау Клайст гледаше по същия неодобрителен начин.
От студа започна да говори бавно и да слива думите. Не беше на себе си. Вдигна нагоре ръце и започна да повтаря думата „еврейка“. Това ме накара да си спомня за милите си приятелки Рахел и Хелен от Лвов. Спомних си как пеехме и беряхме гъби в гората, когато двете ми идваха на гости, как бяхме целите в брашно и захар, докато правехме кнедли със сливи. Момичетата много ми липсваха.
Морякът започна да говори за някакъв медал. За своя медал. После твърдеше, че медалът е в раницата на рицаря.
— Ти ли взе медала ми? Крадла ли си? — питаше ме, загубил ума си от студа.
Пропълзя до мен и започна да дърпа раницата. Пернах го по ръцете. Той стана още по-настоятелен.
Изкрещях му. Лицето му се изкриви, след като чу думите ми.
Несъзнателно бях проговорила на полски. Бях толкова уморена от цялата тази игра. Какво значение имаше това сега?
— Nicht Deutsche! — извика той. — Polin! — Пусна раницата и се разтрепери. Беше слисан. — Какво? Ти си полякиня, така ли?
— Полякиня съм! — изкрещях.
Морякът размаха гневно пръст.
— Гадна полякиня! Лъжкиня! Най-накрая ми се удава случай да служа на родината си. Аз съм герой, Ханелоре. Einer weniger! — изрева.
Einer weniger. Един по-малко.
Наведе се напред и се опита да ме избута във водата. Ритнах го е цялата сила, която ми беше останала. Той падна по гръб в сала, повтаряйки: „Герой, герой!“. Изправи се до клекнало положение, а после се наведе напред и присви очи. Започна да рецитира. Я може би пееше?
„Негри, поляци, проститутки, руснаци, словаци, социалисти.“
Пое си дъх, стисна устни, изплю се върху мен и отново запя.
— Спри, моля те — изрекох.
Морякът не спря. Сграбчи ме. Борех се и забивах нокти в него, докато пееше.