„Сърби, хомосексуалисти, цигани, чехи, членове на профсъюзи, украинци…“
Той млъкна и скочи на крака.
„Ю-ГО-СЛА-ВЯ-НИ!“
Единият му крак, който беше без обувка, се подхлъзна по заледената повърхност на сала и той падна, забивайки чело в стоманения му ръб. Лежеше неподвижно, без да издава звук. След малко бавно се размърда и се изправи. По лицето му се стичаше кръв, а в ококорените му очи за миг проблесна жестокост. Разтвори устни и се усмихна леко, преди да прошепне:
— Пе-пе-ру-да.
Тялото му се залюля. Беше се ударил лошо. Протегнах ръка, за да му помогна да се задържи на крака, но той се дръпна рязко, ужасен от докосването ми.
Загуби равновесие и падна заднишком в морето.
Чу се плисък. Ледената вода бързо сложи край на писъците му.
А после настана тишина. Дълго чаках и се ослушвах. Морякът, който се беше провъзгласил за герой, беше мъртъв.
Бях сама.
Отново.
Прегръщах раницата и пеех на Халинка в мрака. Понякога виждах неща, които плаваха покрай мен. След известно време вълните се успокоиха и ме залюляха в прегръдките си. Придремвах и се чудех още колко часа остават до изгрева. Представях си как слънцето ме затопля и ми показва къде съм.
Трябваше да почакам още малко.
Беше много тъмно. Усещах тялото си отпуснато, но тежко.
Бях много уморена.
Дишането ми се забави и стана по-тихо. Никога не се бях чувствала толкова сънлива.
Изведнъж забелязах нещо. Примигнах леко. Това, което бях зърнала, все още беше там. Да. Приближаваше се по водата към мен и ставаше все по-ярко.
Светлина.
йоана
Флориан беше прав. Светлината идваше от кораб. Пътниците в лодката с последни сили размахваха ръце, за да попаднат в обсега на прожектора, чиито лъчи обхождаха водата. Флориан се премести, за да започне да гребе и да насочва лодката към спасителния кораб.
Бебето се размърда. Безпризорното момченце вдигна поглед към мен.
— Един кораб е дошъл да ни вземе — казах му.
— Опи на него ли е? — попита то.
Няколко моряци започнаха да размотават и да спускат плетена мрежа по борда на кораба. Нямах представа дали ще ми стигнат силите да се изкача по нея. Ръцете ми бяха станали безчувствени от студа.
— Добър катерач ли си, Клаус? — попита Флориан безпризорното момченце.
Момченцето кимна.
Лодката се завъртя и подскачайки силно, застана успоредно на кораба. Краката на Флориан все още бяха в нея, а ръцете му придържаха мрежата. Двама моряци слязоха долу, за да помагат на хората.
— Имаме новородено бебе — каза им Флориан.
Единият от моряците взе бебето от мен и го понесе нагоре. Децата се изкачиха първи, последвани от възрастните пътници. Опитах се да проверя пулса на онези, които все още бяха в лодката. Петима от тях бяха без палта и бяха починали от хипотермия.
Скоро останахме само двамата с Флориан.
— Тръгвай — каза ми той. — Аз ще бъда плътно зад теб.
Пръстите ми бяха премръзнали. Не можех да ги движа.
Изкачвах се, като пъхах лактите си в дупките между въжетата и изтласквах тялото си с крака. Бях почти стигнала до горния край на мрежата, когато кракът ми изведнъж се подхлъзна, отплесна се назад и ритна нещо.
Чух, че Флориан извика. Изпищях и усетих, че мрежата се разклати силно.
Морякът на палубата протегна ръце и ме хвана.
— Продължавайте да се изкачвате — заповяда ми той. — Не поглеждайте надолу.
— Флориан! — изкрещях. Не последва отговор. — Флориан!
Морякът се надвеси над борда, сграбчи ме за раменете и ме изтегли върху люлеещата се палуба на кораба. Обърнах се и погледнах надолу.
Флориан беше изчезнал.
флориан
Започнах да падам, а черната, мразовита вода прииждаше към мен. Опитах се да се уловя за мрежата. Тялото ми се завъртя. Рамото ми изпука и се извади от ставата.
Усетих, че изпускам мрежата.
Пръстите ми се плъзнаха по въжето и аз паднах в морето. Ледената вода се вряза в мен, сякаш безброй ножове пробиха кожата ми. В гърдите ми се надигна болка и обхвана ръката ми. Тялото ми пропадаше все повече и повече.
Бях дезориентиран.
Около мен беше тъмно.
В коя посока беше нагоре? Къде беше повърхността на водата?
Задушавах се, виеше ми се свят.
Изведнъж чух глас, който проникна до мен през водата:
— Ритай! Ритай с крака!
Тя крещеше на мен. Гласът внезапно започна да се чува ясно, беше топъл и истински, звучеше в двете ми уши.
— Ритай с крака!
Трябваше да се изтласкам нагоре. Да, добре.