Моля ви, дайте им думата.
Изследвания и източници
Проучванията ми, свързани с този роман, се основаваха на многостранно сътрудничество, което ме отведе в половин дузина държави. Вината за откритите в него грешки обаче имам единствено аз.
Клаус Петерсен от Дания работи с мен по този проект в продължение на повече от три години. Той четеше материалите, проучваше документите, правеше преводи на някои от текстове, които впоследствие използвах, и пътуваше до Копенхаген и Брюксел, за да се среща с мен. Безкрайно съм му благодарна за помощта и най-вече за приятелството.
Агата Напиурска от Полша беше първият човек, който изрази поддръжката си за тази книга. Отдадена на работата си и изпълнена с ентусиазъм, тя се срещна с мен във Варшава, Гдиня, Гданск и Краков и ме свърза с много хора и институции.
Преди повече от четирийсет години полските водолази Михал Ръбицки и Иежи Янчукович са бил първите изследователи на потъналия „Густлоф“. За да започнат да се гмуркат, е било необходимо разрешението на съветските власти. Михал и Иежи се съгласиха да ми съдействат и прекараха безброй часове с мен в Гданск, където ме запознаха с подробности за трагедията и гробището на дъното на морето, които никога няма да забравя. Михал Ръбицки и Дорота Миерославска ми помогнаха да проследя стъпките на милионите емигранти, които са бягали, за да спасят живота си. Изминахме заедно пътя на бежанците през предишните територии на Източна Прусия (сега те са част от Полша) до лагуната в Толкмицко, Фромборк (Фрауенбург) и Нова Пасленка. Те ме заведоха на пристанището в Гдиня (Готенхафен), за да проуча материалите от заминаването на „Вилхелм Густлоф“ и изпълнението по региони на операция „Ханибал“. Михал изготви снимковия материал от изследването, а Дорота ми показа магията и любовта, които Полша излъчва. Създаването на тази книга не би било възможно без тях.
Ерика Демски, братовчедката на баща ми, която е избягала от Литва през Източна Прусия, е имала пропуск за обречения „Вилхелм Густлоф“. По волята на съдбата обаче тя е изпуснала кораба и се е качила на друг. Ерика и съпругът ѝ Тео Майер, които сега живеят в Белгия, ми разказаха тази невероятна история и ме насърчиха да напиша книга за катастрофата.
Бернхард Шлегелмилх, историк, роден в бившата Източна Германия, дни наред ме развежда из Берлин, за да ме запознае с подробности от Втората световна война, съживявайки този период.
Лий Бишоп, световноизвестен водолаз от Англия, е проучил над четиристотин корабокрушения, включително на корабите „Титаник“ и „Лузитания“. От него научих факти, свързани с незабравимото му преживяване през 2003 година, когато е изследвал потъналия „Вилхелм Густлоф“. Тези факти се запечатаха завинаги в съзнанието ми.
Раса Алексиунас и синът ѝ Линас щедро споделиха с мен удивителната история на Едуардас Маркулис, бащата на Раса — литовец от Шауляй, който по онова време е бил на двайсет и пет години и е оцелял след потъването на кораба. Те ми показаха оригиналните му документи и дори каишка от спасителната му жилетка.
Ан Маара Липацис и брат ѝ Ю. Вентенберг от Рига, Латвия, които са били съответно на шест и на десет години, също са останали живи след трагедията. Те споделиха с мен истории и спомени не само за потъването на кораба, но и за смъртта на своята обичана майка Антония Лиепинс, която е останала на палубата, за да могат децата ѝ да се качат на една от спасителните лодки.
Лорна Макюън от Великобритания също ми разказа за катастрофата и ми показа снимки. На Марта Копайте, нейната майка, която през войната е била млада медицинска сестра от Литва, е стигнала през минните полета до Готенхафен и се е качила на „Вилхелм Густлоф“. Останала е жива.
От Ланс Робинсън от Южна Африка научих историята на неговата майка Хелмер Лайдро, петнайсетгодишна естонка, оцеляла след потъването на кораба.
Мати Каарма от Австралия ми разказа за семейството си, което е избягало от Естония. Родителите му се качили на влак за Германия, а баба му и дядо му избрали да пътуват с „Густлоф“ и загинали.
Гертруд Бекби Мадсен от Дания ме запозна подробно с евакуирането си от Тилзит и с опасния преход по леда.
Едвард Петрускевич, куратор на музея „Вилхелм Густлоф“, търпеливо отговори на многобройните ми въпроси. Неговата невероятна интернет страница (www.wilhelmgustloffmuseum.com) ми предостави безценни материали.
С Катрин Принс, писателка и журналистка, си разменихме безброй имейли. Тя ми изпрати резултатите от собствените си проучвания, свързани с потъването на „Вилхелм Густлоф“, запозна ме с много факти и ме свърза с хората, с които беше работила.