Кристофър Бар
Солдато
1
ТОЙ НЯМАШЕ НИТО МИНАЛО, НИТО БЪДЕЩЕ НИТО ПЪК ЛИЦЕ И ИМЕ. ЖИВЕЕШЕ ИСТИНСКИ САМО КОГАТО НАТИСКАШЕ СПУСЪКА ВИНАГИ БЕШЕ САМ. НИКОЙ НЕ ГО ПОЗНАВАШЕ И ТОЙ НЕ ПОЗНАВАШЕ НИКОГО, НО САМО ДО ОНЗИ МОМЕНТ, ОНАЗИ СЕКУНДА, В КОЯТО НАИСТИНА ОБИЧАШЕ ДРУГИЯ ЧОВЕК — СВОЯТА ЖЕРТВА, В МИГА, В КОЙТО ТЯ УМИРАШЕ.
Той чакаше.
С устройството за нощна стрелба, монтирано на оръжието му, той можеше да се цели като посред бял ден. Кръглият червеникав отвор, разделен на четири от един кръст с тънки чертички на разстояние един милиметър една от друга, плътно приближаваше всеки детайл на къщата от другата страна на улицата.
Хубаво оръжие беше, но вече нямаше име, защото той беше изпилил обозначението на типа и серийния номер. Той самият не му беше дал име, въпреки че понякога му приличаше на чело, инструмент, от който можеше да изтръгва топли, дълбоки, болезнено хубави тонове. Това бяха малкото моменти, в които той се страхуваше от самия себе си.
Облегна оръжието до боядисаната в бяло стена и пристъпи към прозореца. Стаята, в която чакаше, беше празна, ако не се смятаха завесите и сивият килим, който поглъщаше шума. Той не пушеше, нито пък пиеше. Чакаше неподвижно. Въпреки късния час на улицата все още бе много оживено. Погледна кварцовия часовник с червения индикатор. Почти единайсет и половина. Още пет минути. Сградата отсреща беше „Клерол“, един от най-изисканите хотели на града. Входът на голямата като дворец сграда се закриваше от тента на бели и червени ивици. От време на време оттам се появяваше портиер в ливрея, за да посрещне някой гост от препускащите напред-назад жълти като тъкачески совалки таксита.
Повечето прозорци на „Клерол“ бяха тъмни. Синя светлина обливаше орнаментите на фронтона.
Те празнуваха на горния етаж. В стаята им все още беше светло. Зад тежките завеси от брокат се движеха сенки.
Мъжът се отдръпна от прозореца и вдигна тежкото оръжие. Още три минути. Струваше му се, че през стените на хотела вижда малката черна ръка, която този момент някъде в огромната луксозна сграда разлива силно миризлива течност върху тапицираните мебели и завеси, а след това драсва клечка кибрит.
Той си представяше как пламъкът става все по-голям и се изкачва по малката клечица. Ръката чака, докато изгори половината клечка. След това се устремява към една от напръсканите завеси. За миг става тъмно, но веднага след това пламъкът трепва, светкавично бързо обхваща кадифените тапицерии, изкачва се по завесите и се спуска върху килима.
Той вдигна оръжието и опря приклада в рамото си. Знаеше, че трябва да мине още известно време, за да може да стреля. Но вече беше готов.
Огънят лумна на горния етаж. Противопожарната инсталация не работеше. И не можеше да работи, защото същата ръка, която запали огъня, беше повредила и алармената инсталация. Вратата на една стая падна с трясък и огънят се понесе по коридора. С бясна бързина обхващаше пурпурночервения килим и покри златистите лайстни на стените с черна съскаща обвивка. Първата жертва беше Поли Уестмаркот. Тя се връщаше от ресторанта и отвори стаята си. Пламъците я връхлетяха като нажежена вълна. Беше на шейсет години и нямаше никакъв шанс да избегне смъртта. Сребристите й коси за секунди се превърнаха в черни точки, розовата й рокля от шифон се изду и се разпадна, а горещата ръка на зноя избърса грима на Поли Уестмаркот като цветен тебешир от плоча за писане.
Пожарната се приближаваше към улицата. Сирените й звучаха като викове за помощ от чистилището. Сигналните светлини върху шофьорската кабина блестяха на мокрия асфалт. Бяха шест оперативни коли, следвани от линейка и кран. Полицейски коли се вмъкваха между бързо нарастващото множество зяпачи. Беше започнало да вали, но никой не обръщаше внимание на това. В Ню Йорк ежедневно умираха от насилствена смърт дузина хора, но тези, които оставаха живи, изглежда, не можеха да се нагледат.
Зад прозорците на „Клерол“ бушуваше стихията на огъня. Виковете на ужас бяха заглушени от воя на сирените. Лъскави стълби се изправяха пред фасадата на хотела и маркучите с вода се стрелнаха нагоре като огромни змии. Чуваха се отривисти команди, правеше се блокада. Пожарникарите разтваряха спасителни платнища, големи бели петна върху черния асфалт. Прозорците на най-горния етаж на луксозния хотел се пръснаха с дрънчене. Върху улицата валяха парчета стъкла. Пламъци разкъсваха нощта. Полицейският кордон изблъскваше тълпата.
Човекът в празната стая не се интересуваше от хаоса на улицата. Изглеждаше като сраснал с оръжието си. Наблюдаваше отсрещния прозорец през устройството за нощна стрелба. Чакаше мъжете, които искаше да убие. Беше съвсем спокоен. Знаеше, че в този момент никой не гледаше нагоре към него. Знаеше също, че мъжете нямаха никакъв шанс да се измъкнат през коридора. Бяха трима и трябваше да скочат.