Кафявата, купена на старо кола „Камаро“ пресече с трийсет и пет мили в час Бруклинския мост в посока към Стейтън Айланд. Нюйоркското движение между Бруклин и Ричмънд беше истинско стълпотворение. Джеймс Хиро си беше сложил слънчеви очила, защото обедното слънце караше някои драскотини върху предното стъкло да блестят.
Всеки път, когато посещаваше Мириам, часове преди, а също и след това, той мислено беше при непознатото същество, което двамата с Кати бяха създали. На седалката до него беше малкият подарък, който беше купил за детето. Винаги й носеше по нещо, въпреки че обикновено това не й доставяше радост.
От една година Мириам беше настанена в един Център за аутистични деца извън града. Това беше единственото нещо, което Хиро успя да постигне, след като се бяха разделили с Кати и детето беше дадено на нея. Беше най-доброто заведение в щата, а може би и в цялата страна и престоят на Мириам там струваше пари, много пари. Почти всеки цент, който Хиро печелеше, отиваше в училището „Майъм“. Но не съжаляваше. Странно беше, че все още използваше думата престой, защото шансовете на Мириам да бъде излекувана някога бяха минимални.
Той включи мигача и тръгна да изпреварва. Движението беше станало малко по-рядко. Лъскавите небостъргачи останаха зад гърба му, а къщите ставаха все по-малки и по-малки. Появиха се табели с подкана за по-икономично каране. Автострадата се врязваше в сушата като огромна змия. Стрелката на скоростомера наближаваше чертата на шейсетте мили.
Още три четвърти час, и колата щеше да спре пред плоската сграда в селски стил. Домът беше обграден от цъфтящи дървета и зелена трева и изглеждаше като убежище на мира и спокойствието. Хиро си спомни, че Франк Роян беше наел селска къща някъде близо до „Майъм“. Но сега не му се мислеше за Роян и службата. Пътуването от града към селото както винаги беше потапяне в един съвършено друг свят, света на Мириам и нейната терапевтичка Лаура Карадайн. Къде щеше да е той днес без Лаура? Как щеше да понесе това, да има аутистично дете, което живееше в един чужд свят и чиито очи гледаха на света съвсем другояче? Като полицай беше свикнал да разгадава тайни. Но тайната на едно дете, което не беше като другите, щеше да остане неразгадана за него цял живот, ако Лаура не служеше непрекъснато като преводачка на детето, ако не беше отделила време да му обясни много неща.
Това се случи преди две години, една година след като Мириам беше настанена в училището „Майъм“. При едно от ежемесечните си посещения той изведнъж чу нов глас. Хиро беше в състояние да извика повторно тази сцена в съзнанието си дори и без да затваря очи, толкова жива беше тя, като че ли се бе разиграла вчера.
Мириам седеше срещу него на един стол. Погледът й като че ли беше насочен към някаква точка във вътрешността на главата му. Тя седеше неподвижно. Лицето й беше като мека маска. Той говореше с нея тихо, непрекъснато се опитваше да достигне до нея. Каза й, че е нейният баща.
— Тя не може да ви познае — каза изведнъж един глас зад него. Той се обърна. Пред него стоеше една млада жена, усмихваше му се с тъга и разбиране в ъглите на устните като два тежки товара.
— Трябва да си представите, че от вас тя не възприема нищо друго, освен звук и сянка. Вероятно имате въздействие върху Мириам подобно на снимка пред куче, колкото и лошо да звучи това.
— Коя сте вие?
— Казвам се Лаура Карадайн. Аз съм новата терапевтичка.
— Това е дъщеря ми. Аз съм нейният баща. Как можете да твърдите, че за нея аз съм само една снимка.
Лаура поклати глава. Клепачите й се повдигаха и спускаха търпеливо, докато тя му се усмихваше, изпълнена със симпатия. Той й беше симпатичен, защото не се опитваше като другите родители да забрави детето си, а редовно посещаваше Мириам и все още се надяваше. И въпреки че не му харесваше това, което тя каза, той усещаше, че за нея Мириам означаваше също толкова много, колкото и за него, въпреки че беше чужда.
— Знам — каза тя, — вие не ме познавате. И не е необходимо да ми вярвате. Но ние не бива да останем чужди един за друг. Когато имате малко време, ще седнем в кухнята и аз ще направя силно кафе.
Хиро беше съгласен. Младата жена беше по-различна от лекарите и гледачките, с които досега бе имал работа. Ентусиазмът й не се изчерпваше само с употребата на чужди думи. За нея не бяха важни медицинските случаи, а хората, в чийто живот те се врязваха като ръждясал нож в линиите на живота върху дланта.