— Може би първо трябва да ви разкажа за себе си — каза тя тогава, докато предпазливо отпиваше от кафето си. — Идвам от Филаделфия и съм в Ню Йорк от няколко седмици. Преди няколко години започнах да следвам педагогика и психология. В един момент ми дотегна от теория и прекъснах следването, за да работя с деца. Така за първи път влязох в контакт с аутистични деца.
— Защо напуснахте Филаделфия?
Лаура не отговори, че това не го засяга или че това е една тъжна история, за която не желае да говори. Тя знаеше, че доверие се печели само тогава, когато самият ти си готов да дариш доверие.
— Заради един мъж — каза тя. — Казваше се Ерик и беше художник. Запознах се с него по време на следването и приятелството ни наистина се развиваше добре, докато аз започнах да се занимавам с деца, страдащи от аутизъм. Изведнъж той се почувства изоставен. Не си беше представял, че ще е толкова трудно да има за приятелка милостива самарянка, която рядко ще вижда. И направи голяма история от това кой е на първо място при мен — децата или той. Така се разделихме.
Гласът й звучеше малко тъжно, но не така, като че ли съжаляваше за решението си.
Хиро въздъхна.
— Не бих искал да знам колко двойки, колко приятелства или съпрузи са разделени от деца с недъзи — каза той. — Моят брак вървеше зле още преди раждането на Мириам. Но след като жена ми видя какво дете е родила, приписа и тази вина на мен. За останалото можете да се досетите.
— Да — отговори Лаура. — Знаете ли, че думата „аутистичен“ е производна от гръцката дума за „себе си“? И ако бъдем цинични, бихме могли да прехвърлим наименованието от болестта върху хората, засегнати от нея. Тогава се натъкваме на думата „себелюбие“.
— Спокойно можете да бъдете цинична — каза Хиро. — Свикнал съм с цинизъм в моята професия.
— Каква е тя?
— Полицай съм.
Той очакваше, че тя ще сбърчи чело или ще направи нещо подобно, но тя прие спокойно тази информация. Хиро погледна часовника си. Беше време да се връща в града.
При следващото си посещение, две седмици по-късно, той се радваше, че ще види младата терапевтичка, и установи, че и на нея й е приятно. Нямаше много родители, които да посещават редовно децата си в „Майъм“. Тъй като денят беше хубав, Хиро попита Лаура дали би могъл да се поразходи малко с Мириам. Идеята му й хареса и тя се присъедини към тях. Слънцето грееше. Черешовото дърво пред входа на Центъра беше обсипано с цвят и докато вървяха по тясната пътека, която минаваше между две поляни и водеше към едно езеро, Хиро мислеше колко хубаво би било, ако вместо Лаура до него вървеше Кати и можеха да бъдат едно щастливо семейство. Той държеше Мириам на ръце и нейният дъх гъделичкаше ухото му. Тогава осъзна, че беше несправедлив към Лаура. Той погледна отстрани младата жена с коси с цвят на лешник.
Изведнъж един полъх на вятъра духна тъмната му коса върху челото. Почти мигновено Мириам пронизително изпищя в ухото му. Той припряно я пусна на земята, както крадец оставя часовник с кукувичка, който започва да бие в мига, в който го сваля от стената.
— За Бога, какво й стана? — попита той изплашен.
Лаура се наведе към Мириам, вдигна я и притисна главата й към гърдите си. Детето пищя още известно време, след това бавно се успокои. Един слънчев лъч проблесна в очите на Лаура.
— Деца като Мириам имат почти религиозно отношение към всичко, което се повтаря или остава непроменено — обясняваше тя. — Те могат часове наред да се посветят на един-единствен предмет. Предполагам, че през цялото време, докато сме вървели, Мириам е наблюдавала едно определено място в косата ви. Покажете на Мириам едно заоблено камъче и след това го хвърлете на някой плаж, на който има само такива камъчета. Можете да бъдете сигурен, че тя ще намери същото камъче, което сте й показали.
Хиро все още трепереше. Спомняше си колко често по-рано Мириам е започвала да пищи вкъщи без видима причина. Той винаги си бе мислил, че това е някаква тайна. Спомни си също и това, че понякога тя часове наред наблюдаваше някоя цигара или лъжица. Тайна. Лаура можеше да я разбули.
— Тя никога не е говорила нормално — каза той безпомощно. — Като че ли не знае нито една дума. Затова пък тогава започваше да крещи така, че би могла да пръсне стъкло. Или вдигаше ръце пред лицето си и свиваше и разпускаше пръстите си с бясна бързина като ножица. На всичко отгоре през цялото време лицето й има това загадъчно изражение. Никой нормален човек не би могъл така да пищи, да се смее или така да гледа.
— Мириам не е нормална — отговори Лаура. — В Америка има хиляди деца, страдащи от аутизъм, и нито едно от тях не е нормално. За американските разбирания.