— Знаеш ли, много бих искал да ти предложа нещо по-различно от това малко, изпомачкано легло, това овехтяло жилище и този непохватен, тромав мъж.
— Ако имаш предвид обстановката в „Плаца“, легло с водни матраци и Рудолфо Валентино, тогава с удоволствие се отказвам. Твоето легло, твоето жилище и теб, всичко това намирам за напълно прилично. А ако човек не може да си представи нищо по-добро, пак е добре.
— Да, може би. Знаеш как да се справиш с един мъж.
Лаура се усмихна, нещо, което Хиро по-скоро усети, отколкото видя.
— Знам как да се оправям с деца. А в крайна сметка мъжете не са нищо друго, освен остарели деца.
Той я притисна до себе си и облегна глава на рамото й. Остарели деца с подрязани крила и окървавени пръсти, мислеше той. Деца, които отчаяно имитират живота на възрастните.
Тази нощ те се любиха още три пъти, а когато утринната дрезгавина се промъкна през лайстните на щорите, се чувстваха изтощени, но щастливи. Знаеха, че едва са започнали да се опознават, че ако се опитаха да разберат по-добре другия, невинаги щяха да се носят на ръце. Щяха да си подарят един обогатен и по-смислен живот, но щяха да нараняват другия до болка и да изпитват болка. Те знаеха всичко това, защото бяха станали възрастни, без да се предават, и знаеха, че нищо не може да се избегне — нито щастието, нито нещастието. Най-сетне те знаеха, че винаги ще се срещат чрез Мириам, частицата, която свързваше техните два живота.
И точно това се случи през следващите месеци. Понякога не се виждаха седмици наред, след това известно време — почти всеки ден. Караха се, плачеха и пак се одобряваха. Проклинаха се, съжаляваха и се обожаваха, но никога не преживяваха нищо напразно и не избягваха отговорността, с която тяхната любов ги беше натоварила.
Това е, мислеше Хиро, докато насочваше колата си към отклонението, най-хубавото нещо, което се е случвало през живота ми.
След покушението при пожара на „Клерол“ Милт Гудман повече не посети нито едно от местата, където убийците на мафията биха могли да го издебнат. Не стоеше и у дома си, нито пък се мяркаше в синдикалната централа. Той веднага разбра на чия съвест лежат неговите двама приятели. Знаеше и какъв е мотивът. Имаше само един човек, който можеше да им изпрати убиеца.
Милт Гудман беше бесен и се страхуваше, но ядът надделя. Знаеше, че ако отвърне на удара, ситуацията става или — или, но щом искаше да живее, трябваше да отвърне. Беше бос на един от най-силните синдикати в страната. Разполагаше със собствена тайфа от биячи, наемни убийци и някогашни служители на ФБР, които не му възразяваха. Не беше необходимо да подвива опашка пред мафията. Не и той.
Войната беше обявена и той, Гудман, пръв беше нападнат ненадейно. Но сега той имаше боен план, само трябваше да свърже още няколко жици, за да приведе плана в действие. Естествено той самият не биваше да се появява, а трябваше да включи няколко посредници. Все още не можеше да действува открито.
Алуминиевите лайстни на телефонната кабина блестяха на слънцето, когато той влезе в нея. Знаеше номера на централата, а също и вътрешния номер на помощниците си. Набираше. По челото му бе избила пот. В далечината се виждаха Кони Айланд и морето. Гудман извади една носна кърпа от джоба на лекия памучен блейзер, който носеше в ръка. Попи челото си.
След това прозвуча гласът на Джек Мартин:
— Мартин, Бюро „Гудман“.
Гласът му имаше истерична нотка. Вероятно в централата всичко вървеше наопаки.
— Ало, Джек, Милт е на телефона.
За миг се възцари мълчание. След това Мартин каза:
— Да, Милт.
Не звучеше нито въодушевено, нито озадачено. По-скоро изчаквателно. Всякаква друга реакция бе очаквал Гудман, но не и тази.
— Случило ли се е нещо, Джек? — попита Гудман.
— И точно ти поставяш този въпрос? — отвърна Джек. — Изчезнал си от няколко дни. Полицията те търси, ние те търсим, а смятам, че те търсят и още някои други хора.
— Знам. Затова ти телефонирам. В момента не мога лично да дойда. Но трябва да свършиш нещо вместо мен. Можеш ли да говориш?
— Не — отговори Джек. — Ти също не трябва да говориш.
Гудман спря за малко. Но не това го озадачи.
— Какво има? — попита Гудман. В този миг чу гласове по телефона, тихи гласове зад дишането на Мартин.
— Какво става при вас? — попита той още веднъж.
— Къде си? — попита сега Мартин.
Гудман мълчеше. След това попита:
— Какви са тези гласове при теб?
Мартин не отговори веднага.
— Можем ли да се срещнем? — попита той накрая.
— За какво? — Изведнъж на Гудман му спря дъхът.
— Натъкнахме се на нещо — каза Мартин неочаквано. — Отнася се до синдикалните пари. Аз…