В този момент в слушалката изръмжа един чужд глас:
— Гудман, чувате ли ме? Тук говори…
Гудман бързо затвори и излезе от телефонната кабина. Вън дълбоко си пое дъх. Протегна ръка, като че ли искаше да се хване за нещо.
Твърде често и дълго се бе борил през живота си и знаеше как човек губи. Той познаваше губещия по миризмата, а сега тази миризма се излъчваше от него. За няколко секунди му бяха отнети всички средства, на които беше разчитал. Той вече не беше човек, който можеше да дава заповеди, защото повече никой нямаше да го слуша.
Отсега нататък щеше да е гонен от две страни. От убийците на Касалонга и от своите собствени хора, както и от властите заради измамата. Явно по време на отсъствието му там, в централата, стреснати от покушението, са проучили миналото на Картър, Белами и неговото и са разкрили всичко.
Картър и Белами бяха мъртви. Можеха да се докопат само до него. А вече нямаше нищо, което може да направи нито срещу Касалонга, нито срещу своите собствени кучета, които изведнъж се нахвърлиха срещу господаря си. Той беше сам.
Хиро излезе от автострадата и караше по шосето. Отдясно и отляво на слънчевата светлина се ширеха поля и ливади. На хоризонта се открояваха отделни къщи. В колата миришеше на затоплена кожа и бензин. След няколко мили Хиро забеляза в далечината червения керемиден покрив на центъра „Майъм“, заобиколен от дървета с големи корони.
Той беше единственият шофьор наоколо. Скоро асфалтът свърши и колата навлезе в един широк черен път. В панорамното огледало видя облака прах, който беше вдигнал.
После стигна до Центъра. Бяла ограда от летви, блестяща на слънцето месингова табелка. Върху нея стояха думите „Майъм — училище за аутистични деца“. След като изключи радиото, чу чуруликането на птиците по дърветата. Хубаво беше тук навън.
След това от дома се чу пронизителен нескончаем писък. Не, не беше хубаво. Само така изглеждаше. Хиро хвана с две ръце волана. Все още не можеше да слезе. Не беше достатъчно подготвен за това. Едно листо падна върху люка на покрива и остана там. Той го гледаше втренчено и като осъзна това, си помисли: „Може би и аз самият страдам от аутизъм.“
Хиро откъсна поглед от листото и слезе. Беше облечен в светлосив фланелен костюм и бяла риза с тясна яка и черна плетена вратовръзка. Винаги се обличаше така, когато посещаваше Мириам, тъй като искаше колкото може по-малко да я изненадва. В ръката си държеше подаръка. В градината зад оградата от летви беше тихо. Понякога разрешаваха на децата да играят тук, но сега в ранния следобед те вероятно спяха. На слънцето сградата изглеждаше като прекалено голяма фермерска къща.
Хиро отвори дървената порта, отиде през огряната от слънчева светлина пътека до вратата и позвъни. След две минути му отвориха. Пред него стоеше млада жена, която не познаваше. Облечена беше в тъмносиня престилка и го погледна въпросително.
— Името ми е Джеймс Хиро — каза той. — Бих искал да видя дъщеря си.
— Децата сега спят, мистър Хиро.
Джеймс плъзна поглед покрай нея в дългия коридор, в чийто край се намираше едно голямо помещение. Учебна дъска — изпълнена с детски драсканици, престилки, накачени по стените, малки столчета за малки същества.
— Тук ли е Лаура?
— Да, един момент, ще я повикам.
Младата жена с опънатата коса изчезна, а малко след това се появи Лаура, носеше сив пуловер с поло-яка и тъмнокафява пола. Както винаги, беше без грим. Тъкмо си бършеше ръцете в една кърпа.
— Джеймс!
Те се прегърнаха.
— Как си? — попита тя.
— Добре — каза Хиро, — както винаги, когато виждам теб и Мириам. Много работа. — Държеше ръката си с подаръка встрани от нея, за да не се блъсне тя в него. — А ти?
— Също добре. Представи си, сега имам група от шестнайсет деца. Някои от тях — може би седем — ще могат да се оправят. Те наистина биха могли да се оправят, поне до известна степен да станат нормални, Джеймс.
— Радвам се за теб. Спи ли Мириам?
— Би трябвало, но вероятно наблюдава пак крайчеца на възглавницата си. Почакай минутка, ще я доведа.
Тя изчезна и Хиро бавно тръгна към голямото помещение в дъното на коридора. На места още стояха мръсните съдове от обяда. Миришеше на горчица и картофи. Две момичета, връстнички на Лаура, събираха чиниите и чашите и ги носеха в кухнята. На една маса седяха две деца, които още не бяха приключили с яденето.
Но те не ядяха. Едното от тях се клатушкаше на стола си напред-назад и с невероятна бързина движеше пръстите си пред лицето. Другото се кискаше безспир и наблюдаваше палеца си, на който имаше малка превръзка.